Лоренс Даррелл - Клия

— Защо спомена Наруз?

— След като умря, открих едни негови писма до Клия; в гардероба му, при шапчицата му от обредното обрязване имаше и голям букет восъчни цветя, както и свещ, висока колкото човек. Нали знаеш, че това са атрибутите, с които коптите правят предложение за брак. Но очевидно не му е стигнал куражът да ги изпрати! Как само се смях тогава!

— Смя ли се?

— Смях се до сълзи. Но всъщност се смеех на себе си, на теб, на всички нас. Все едни и същи спънки по пътя, нали; все едни и същи драми, и позорните тайни — и те едни и същи. Как да не се смее човек?

Беше станало късно и тя ми показа пътя до мрачната, неприветлива спалня за гости, където ми бе приготвено легло. Постави свещника върху старомодния скрин. Легнах и веднага заспах.

Трябва да е било някъде малко преди зазоряване, когато се събудих и видях, че седи до леглото ми гола с ръце, сключени като в смирена молитва, подобно улична арабска просякиня. Сепнах се.

— Нищо не искам от теб — рече тя, — съвсем нищо, само да легна до теб, да ме прегърнеш, да ме утешиш. Главата ми ще се пръсне и никакви хапчета не ми помагат да заспя. Не искам да оставам на произвола на собствените си мисли. Само малко утеха търся, Дарли, нищо друго. Да ме погалиш, да ми кажеш нещо — това е всичко.

Още сънен, се преместих безмълвно, за да й направя място. Дълго време плачеше, трепереше, мънкаше, преди да успея да я успокоя. Но най-накрая заспа, тъмната й глава потъна във възглавницата до мен.

Останах буден, усещайки с почуда и недоумение отвращението, което се надигна у мен и замъгли всички други чувства. Откъде се появи то? От парфюма ли? Тежкият непоносим парфюм и миризмата на тялото й. Сетих се за едно стихотворение на Пърсуордън.

Някогашният прекрасен образ на моята любов сега лежеше в свивката на ръката ми, безпомощно като пациент върху операционна маса, и едва дишаше. Беше безсмислено дори да повтарям името й, което навремето мълвях като магическо заклинание и то имаше силата да смрази кръвта в жилите ми. Най-накрая тя бе станала жена — лежеше с размазан грим, съсипана и съкрушена, подобно мъртва птичка, паднала в канавката, ръцете й се бяха сгърчили като грабливи нокти. Сякаш тежка желязна врата се затвори завинаги в сърцето ми.

С нетърпение чаках зората да дойде и да ме освободи. Чаках с нетърпение да се махна оттук.

Отново се разхождах по улиците на лятната столица, крачех под лъчите на пролетното слънце и безоблачното, кипнало от престрелки синьо море — полусънен и полубуден, — чувствах се като Адам от средновековните легенди: с тяло, направено от компонентите на света, чиято плът е пръст, костите — камъни, кръвта — вода, косата — трева, зрението — слънце, дъхът — вятър, мислите — облаци. Чувствах се безтегловен като след дълга изтощителна болест, сякаш плувах във въздуха, носех се над плитчините на Мареотис, белязани от всевечните приливи и отливи на неговите апетити и желания, породени от историята на това място; древен град, а отколешните му жестокости, непокътнати от вековете, са вдигнали стан в пустинята край езерото. Вървя по вдълбаните прорези на познати улици, плъпнали във всички посоки като лъчите на морска звезда, идват откъм центъра, а той е там, във вечното жилище на своя основател. В паметта ми отекват познати стъпки, забравени сцени и разговори, изскачат ненадейно пред взора ми направо от околните дувари, кафенета и зарешетени прозорци на стаи с олющени тавани. Александрия, принцеса и кокотка. Царски град и anus mundf 13 13 Анусът на света (лат.). — Б.пр. . Никога няма да се промени, докато тук расите продължават да се смесват и кипят като шира в казан; докато улиците и площадите продължават да гъмжат и клокочат във ферментацията на несъвместими страсти и омрази, яростни буйства и безжизнена вялост. Плодовита пустош от човешка любов, осеяна с белеещите кости на безброй изгнаници. Източени палми и минарета празнуват женитба високо в небето. Кошер от бели къщи се е наредил в шпалир от двете страни на тези тесни, глухи улици от кал, които по мръкнало отекват с воя на арабска музика и с писъците на момичета, нетърпеливи да се отърват от някои досадни ципи на тялото си (сякаш им пречат да вървят), предлагайки в нощта онези страстни целувки, на които парите не гледат с лошо око. Тъгата и блаженството на живота в този човешки котел, който продължава рода си, за да се увековечи, съпътстват безкрайния цикъл от възраждане и изтребление, сам по себе си назидателен, защото учи и реформира по силата на унищожителната си мощ. („Човек се люби единствено за да се увери в собствената си самота“, каза веднъж Пърсуордън, а при друг случай Жюстин допълни мисълта му като музикална кода: „Най-хубавите любовни писма на една жена са винаги адресирани до мъжа, когото мами“, и тя вирна вековния си профил и излезе на балкона, сякаш увисна над осветения град, където дървесните листа приличаха на изрисувани от електрическите реклами, където гълъбите се щураха като прокудени бездомници…) Голяма пита мед от лица, мимики и жестикулации.