И нещо друго, не по-малко завладяващо: открих, че обичащ и обичан, наблюдател и наблюдаван неизменно очертават около себе си едно поле. („Възприятието е като прегръдка — отровата влиза в тялото заедно с прегръдката“ — както пише Пърсуордън.) И така загатват за качествата на любовта си, съдейки по това неголямо поле с огромната му потънала в мрак периферия от неизвестни („рефракцията“) и продължават да я съотнасят към едно обобщено схващане за нещо постоянно по качества и универсално в начина си на действие. Колко ценен се оказа този урок за мен — както в изкуството, така и в живота! С всичко, което бях написал до момента, аз просто доказвах силното въздействие на един образ, образа на Жюстин, който бях създал неволно, чрез самия акт на съзерцание . Тук не ставаше дума за истина или лъжа. Нимфа? Богиня? Вампир? Да, тя беше и трите, и нито едно от тях. Подобно на всяка жена, представляваше всичко онова, което мъжкият ум (нека определим „мъж“ като поет, който непрекъснато съзаклятничи срещу себе си) — което мъжкият ум иска да си представи. Тя съществуваше вечно или пък никога не бе съществувала! Под всичките тези маски имаше само друга жена, всяка жена, като дървен манекен в шивачница, който очаква поетът да го облече, да му вдъхне живот. Проумявайки всичко това и изпълнен със страхопочитание, аз за пръв път започнах да разбирам огромната рефлексивна сила на жената — плодовитата пасивност, с която, подобно луната, тя възприема отразената светлина на мъжкото слънце. Как можех да не съм благодарен за тази жизненоважна информация? Какво значение имаха лъжите, измамите, глупостите в сравнение с тази истина?
И това ново познание повече от всякога ме изпълни с възхита и удивление към нея — като символ на жената, така да се каже — ала трудно ми е да обясня онзи нов елемент, който се бе прокраднал: той имаше привкуса на погнуса от нейната личност и нейните атрибути. Парфюмът! Гадеше ми се от неговата наситеност. Допирът на мургавата й глава до коляното ми пробуди у мен мрачните чувства на отвращението. За малко да се изкуша и отново да я прегърна, за да доизследвам тази завладяваща и необяснима новост на емоциите. Възможно ли е само добавената информация — факти , които като песъчинки се процеждат бавно и ритмично в пясъчния часовник на ума, да променят безвъзвратно качествата на образа, превръщайки го от нещо желано в нещо, което отблъсква? Да, това е същият процес, съвършено същият процес на любовта, казах си аз. Мрачната метаморфоза, предизвикана от киселинната баня на истината — както би казал Пърсуордън.
Седяхме един до друг на този потънал в сенки балкон — заложници на спомените — и продължавахме да разговаряме: новото разположение на личностите остана непроменено въпреки опозицията на новите факти.
Най-накрая тя грабна един фенер и кадифената си наметка и двамата тръгнахме да се разхождаме в бездиханната нощ. Стигнахме до едно голямо дърво нубк , чиито клони бяха обкичени с оброчни плочки. На това място братът на Несим беше намерен мъртъв. Жюстин вдигна фенера високо във въздуха, за да видя дървото по-добре, като ми припомни, че голямата палисада, която обгражда мюсюлманския рай, се състои от дървета нубк .
— Що се отнася до Наруз, смъртта му остава да тежи най-вече на съвестта на Несим. Хората разправят, че той я бил поръчал — коптите твърдят така. И тя се превърна в нещо като семейно проклятие. Майка му е болна, но казва, че никога повече няма да се върне в тази къща. Нито пък той държи тя да се върне. Направо полудява от гняв, когато му говоря за нея. Само повтаря, че иска тя да умре! Ето защо всички сме скупчени тук. Цяла нощ стоя и чета — познай какво? — огромен куп любовни писма до нея, които остави след себе си! Любовните писма на Маунтолив! Нови неясноти, нови неизследвани тъмни ъгълчета! — Тя повдигна фенера и погледна изпитателно в очите ми. — Но това нещастие не идва само от досадата, скуката и меланхолията. В него има и желание да погълнеш света. Напоследък експериментирам с различни опиати, от онези, които те даряват с вълшебни сънища!
После се върнахме обратно в голямата къща, пълна с шумове и прашни миризми.
— Той ми обещава, че един ден ще избягаме и ще отидем в Швейцария, където поне ще имаме пари. Ала кога, кога? А сега и тази война! Пърсуордън твърдеше, че чувството ми за вина е атрофирало. Сега обаче вече нямам сили да решавам сама, вече не. Сякаш волята ми е прекършена. Но това ще мине. — После изведнъж сграбчи ръката ми някак алчно и рече: — Слава Богу, че ти си тук! Само да разговаряме ми стига. С Несим прекарваме по цели седмици, без да разменим и една дума.
Читать дальше