Лоренс Даррелл - Клия

— Чух конете и така се сепнах, че излях целия парфюм върху дрехите си. Цялата воня, Дарли. Трябва да ме извиниш.

Стори ми се, че е отслабнала още повече. Държеше свещника високо, докато напредваше по стъпалата; стигна горната площадка и след като се вгледа изпитателно в очите ми, лепна кратка безчувствена целувка върху дясната ми буза. Студена като некролог, суха като пергамент. Докато го правеше, подуших разляния по дрехите й парфюм. Наистина, целият въздух около нея беше силно ароматизиран. Нещо в скованата й поза говореше за вътрешна нестабилност и тогава ми хрумна, че може би е пила. Бях леко шокиран, когато видях, че върху скулите си е сложила две яркочервени кръгчета руж, които изпъкваха на фона на мъртвешката белота на силно напудреното й лице. Ако все още можеше да се каже, че е красива, то това беше безжизнената красота на богаташка мумия, неумело гримирана, за да подхранва илюзията за живот. Приличаше на зле оцветена черно-бяла снимка.

— Не трябва да ме гледаш в очите — бе следващото нещо, което изрече строго, със заповеднически тон. Тогава забелязах, че левият й клепач е леко увиснал, от което погледът й добиваше злобно и цинично изражение, както и приветливата усмивка, която в този момент се опитваше да разстеле върху лицето си. — Разбра ли? — Аз кимнах. Дали пък не беше прекалила с ружа, само и само да отклони вниманието от увисналия си клепач? — Прекарах лек удар — добави едва чуто, като че обясняваше на себе си.

Продължаваше да стои пред мен с вдигнат във въздуха свещник, но като че наостри слух за друг шум. Взех ръката й и за дълго останахме така, втренчени един в друг.

— Много ли съм се променила?

— Никак дори.

— Разбира се, че съм се променила. Както и всички ние. — Гласът й прозвуча с пронизителна пискливост. Вдигна ръката ми за миг и я сложи върху бузата си. Кимна с озадачен вид, обърна се и ме придърпа към балкона, като вървеше гордо изправена, със скована походка. Носеше рокля от тъмна тафта, която просъскваше шумно при всяко нейно движение. Пламъците на свещника танцуваха лудешки по стените. Спряхме пред един тъмен праг и тя извика: „Несим!“, ала толкова рязко, че чак ме стресна, защото това бе тон, с който обикновено се вика слуга. След миг Несим изникна от сянката, послушен и смирен като домашен дух.

— Дарли пристигна — обяви тя, сякаш е получила колет, постави свещника върху ниската масичка и побърза да се отпусне в плетения шезлонг, като закри очите си с ръка.

Несим се бе преоблякъл в обикновен мъжки костюм, пристъпи към мен и се усмихна с обичайното си изражение на вечна приветливост и внимание. Ала и то вече не беше същото; сега приличаше повече на сплашен човек, непрекъснато мяташе неспокойни погледи ту встрани, ту надолу към Жюстин и говореше тихо, като че в присъствието на заспал човек. Неочаквано, докато запалвахме по цигара, ни прихлупи особено притеснение. Безмълвието заяде като лост, който отказва да превключи на друга скорост.

— Детето си легна. Очарована е от двореца, както сама го нарича, и от обещанието да си има собствено пони. Мисля, че ще бъде щастлива.

Жюстин въздъхна дълбоко и без да сваля ръка от очите си, рече бавно:

— Той казва, че не сме се променили.

Несим преглътна и продължи със същия приглушен глас, като се направи, че не я е чул.

— Искаше да те изчака, но умората я надви.

Полегналата фигура отново се обади откъм най-тъмния ъгъл на балкона:

— Изрови от шкафа шапчицата на Наруз, онази, която е носел при обрязването си. Сварих я точно когато я пробваше. — Изсмя се отривисто, което прозвуча като кучешки лай, и тогава забелязах как Несим примигна и рязко извърна лицето си.

— Слугите са ни малко — каза той тихо и някак прибързано, сякаш искаше да запуши дупките, зейнали в мълчанието след последната й реплика.

Облекчението, което се изписа на лицето му, когато Али се появи и ни покани на вечеря, беше повече от очевидно. Той вдигна свещника и ни поведе вътре в къщата. В нея цареше погребална атмосфера — слугата с бяла роба и ален пояс вървеше напред, като държеше свещника високо, за да осветява пътя на Жюстин. Тя пристъпяше умислено, някак отчуждена от всичко заобикалящо я. Аз вървях след нея, а зад мен беше Несим. Напредвахме в индийска нишка по неосветените коридори, прекосявайки стаи с високи тавани, чиито стени бяха покрити с прашни килими, а подовете им — с грубо дюшеме, което скърцаше под краката ни. Най-накрая стигнахме до трапезарията — дълго тясно помещение, чиято наредба говореше за отминало величие, вероятно отоманско по стил; приличаше, да речем, на стая в забравения зимен дворец на Абдул Хамид с ажурните решетки на високите си сводести прозорци, които гледаха към запуснатата розова градина. Тук светлината на свещите с нейните сияйни сенки представляваше идеалният декор към иначе строгата и оскъдна мебелировка. Златистите, червени и виолетови цветове, които на дневна светлина бяха направо непоносими, сега излъчваха стаено великолепие.