Лоренс Даррелл - Клия

— Той ми е като баща. Държи се чудесно — каза приятелят ми и забели изразителните си тъмни очи. Това ме озадачи, но след време ги видях двамата и веднага разбрах как капитулацията на родината им ги беше сближила. Пордър бе съвсем побелял; неговата деликатност, изисканост и разсеяност бяха отстъпили място на непоколебимостта на човек, натоварен с тежка отговорност, при която няма място за превземки. Двамата се отнасяха един към друг с обич и вежливост, поради което приличаха повече на баща и син, отколкото на колеги. Начинът, по който Пордър поставяше покровителствено ръка върху рамото на Помбал и по който го гледаше в лицето, изразяваше тъжна и самотна гордост.

Но в новата канцелария на посолството не цареше оптимизъм. Огромните прозорци гледаха към пристанището, където френските кораби бяха полегнали на рейд като символ на най-злощастните звезди, управляващи съдбата на Франция. Не ми беше трудно да забележа, че тази гледка им стигаше — стоеше закотвена като неизменен упрек. И от нея не можеше да се избяга. При всяко движение между високите старовремски бюра и белите стени погледът неволно се спираше върху тази противна флотилия. Бодеше като треска в окото. Пордър не спираше да се упреква и изгаряше от фанатично желание да вразуми онези страхливи последователи на героя, когото Помбал оттук нататък (в своите недотам дипломатични пристъпи) щеше да нарича се vieux Putain 6 6 Тази стара курва (букв.). В случая той произнася Putain (курва) вместо Petain, тоест маршал Петен. — Б.пр. . Очевидно за него бе голямо облекчение да излее силните си чувства чрез промяна на една-единствена буква. И тримата стояхме, втренчени в провокативната гледка в пристанището. Най-неочаквано възрастният мъж избухна:

— Вие, британците, защо не ги интернирате? Изпратете ги в Индия заедно с италианците. Това никога няма да го разбера. Да ме прощават. Ти знаеш ли например, че са им разрешили да задържат личното си оръжие, да сформират караули, да излизат в брегови отпуск, сякаш са неутрална флота. Адмиралите ядат и пият в града и пропагандират за Виши 7 7 Виши — популярно наименование на колаборационисткото (прохитлеристко) военновременно френско правителство (1940–1944) начело с маршал Петен със седалище във Виши. — Б.пр. . В кафенетата нашите момчета непрекъснато се карат с техните моряци.

Виждаше се, че това е тема, която можеше лесно да ги възпламени. Опитах се да я сменя, защото не бях в състояние да им предложа никаква утеха.

Приближих се до бюрото на Помбал, върху което стоеше голяма снимка в рамка на френски войник. Попитах кой е и двамата ми отвърнаха в един глас:

— Този, който ни спаси.

По-късно, разбира се, щях да разпозная тази горда, тъжна лабрадорска глава в лицето на самия Дьо Гол.

Колата на Помбал ме остави пред апартамента. Забравен шепот отекна в мен, щом натиснах звънеца. Отвори ми едноокият Хамид и след кратък миг на изненада изпълни странен малък отскок във въздуха. Първоначалният импулс на това подрипване трябва да е било желанието за прегръдка, което обаче успя да потисне навреме. Докосна ме с два пръста и подскочи като пингвин върху плаващ леден къс, преди да се отдръпне и да си направи място за по-изтънчен и официален поздрав.

— Я, виж ти, Хамид — извиках аз, не по-малко зарадван от него. И двамата се поклонихме един на друг с длан на сърцето, както повелява традицията.

Къщата беше напълно преобразена, пребоядисана, с нови тапети и обзаведена с вкус, но в подчертано учрежденски стил. С тайно наслаждение Хамид ме поведе от стая в стая, докато аз се опитвах мислено да си възстановя старата обстановка от спомените, които бяха вече избледнели и разместени. Трудно ми беше например да си представя плачещата Мелиса. На същото място сега стоеше красив, пълен с бутилки бюфет. (В миг сякаш зърнах Пърсуордън, как веднъж бе застанал точно в този ъгъл и оживено ръкомахаше.) Спомних си и някои от тогавашните мебели. „Навярно съществуват още някъде горките овехтели мебели.“ 8 8 От стихотворението „Следобедното слънце“ на Константинос Кавафис, превод Георги Мицков; ИК „Христо Ботев“, София, 1995 г. — Б.пр. Сетих се за този цитат от поета на града. Единственото познато нещо беше старият стол за подагра на Помбал, който най-мистериозно се бе появил на предишното си място до прозореца. С него ли бе долетял от Рим? Би било напълно в стила му. Малката като кутийка стая, където ние с Мелиса… Сега това беше стаята на Хамид. Той спеше на същото неудобно легло, към което погледнах със свито сърце, опитвайки се да усетя отново аромата и атмосферата на онези дълги омагьосани следобеди, когато… Но дребничкият мъж до мен не спираше да говори. Трябвало да приготви обяд. После се наведе, взе да рови в един ъгъл, а след това ми бутна в ръката смачкана снимка, която сигурно бе задигнал от вещите на Мелиса. Беше направена на улицата и изглеждаше съвсем избледняла. Двамата с Мелиса вървяхме хванати за ръка по улица „Фуад“. Усмихнатото й лице бе леко извърнато от мен, а вниманието й — очевидно раздвоено между нещо, което й говорех със сериозно изражение, и осветените витрини, покрай които минавахме. Снимката трябва да е била направена през зимен следобед, някъде към четири часа. Какво, по дяволите, съм й говорил толкова сериозно? За нищо на света не бих могъл да си спомня нито времето, нито мястото; и все пак, ето я — черно на бяло, както се казва. Може би думите, които съм изричал в онзи момент, са били важни, съществени — или пък съвършено безсмислени! Под мишницата си носех цяла камара книги и бях облечен в мръсния си стар шлифер, който впоследствие дадох на Золтан. И без това плачеше за химическо чистене. Косата ми имаше крещяща нужда от подстригване, особено отзад. Оказа се невъзможно да си възстановя този изчезнал от спомените ми следобед! Внимателно се вгледах и в най-дребните подробности в снимката като човек, решен да възкреси безвъзвратно изтрит от времето стенопис. Да, виждаше се, че е било през зимата, някъде към четири часа. Тя носеше дрипавото си палто от тюленова кожа и чанта, която дори не помнех, че е притежавала. „В онази августовска-август ли беше? — вечер…“ 9 9 От стихотворението „Далеч“ на Константинос Кавафис, превод Ст. Гечев; ИК „Христо Ботев“, София, 1995 г. — Б.пр. Отново си изрецитирах наум.