Лоренс Даррелл - Клия

— И Клия трябваше да дойде — каза той най-накрая, — ама се спаси в последния момент. Замина за Кайро. А Жюстин е в Карм. — Сетне сведе глава и добави под сурдинка: — Знаеш за случилото се, нали? — Кимнах и на него като че му олекна. — Значи не е останало много за обясняване. Преди половин час ми свърши смяната, ама нарочно изчаках, за да ви закарам. Може ли…

В този миг ни заобиколиха група войници, за да проверят документите ни, като веднага попитаха къде отиваме. Несим се занимаваше с детето. Аз извадих документите, за да ги покажа на войниците. Те ги разгледаха мълчаливо с мрачен вид, в който се долавяше и известна симпатия, после взеха да търсят името ми в един дълъг списък, след което ме уведомиха, че трябва да се явя в консулството, защото фигурирам в графата на „бежанците“. Обърнах се към Несим с току-що полученото разрешително за влизане в града и рекох:

— И без това трябваше да отида в консулството, тъй като, преди да замина, си оставих там куфара с всичките прилични костюми… преди колко време беше? Вече не помня.

— Преди цяла вечност — усмихна се той.

— Как ще уредим нещата сега?

Седнахме един до друг, пушейки замислено. Стори ми се някак странно и трогателно да чувам край себе си говора на почти всички английски графства. Един любезен ефрейтор ни приближи с поднос димящи канчета с онази особена отвара, която се нарича войнишки чай, и малки бели хлебчета, намазани с маргарин. Недалеч от нас мина носилка, натежала от поредната жертва на бомбардировката. Носеха я войничета — така апатично и делово, сякаш сценични работници пренасяха декори. Бързо изгълтахме хапките, защото бяхме прегладнели, и изведнъж си дадохме сметка, че коленете ни треперят от изнемога. Най-накрая се обадих:

— Защо просто не я вземеш със себе си? Аз ще се кача на трамвая и ще отида в консулството. Ще се избръсна, ще хапна и вечерта ще дойда в Карм, ако ми изпратиш кон, за да мина реката.

— Добре — рече той с известно облекчение, притисна детето и го попита на ухо дали е съгласно с този план. Тя не се възпротиви, дори напротив — гореше от нетърпение да тръгне с него, за което й бях благодарен. Поехме по хлъзгавия калдъръм към мястото, където беше паркирана линейката, обзети от смътното усещане за нереалност. Несим седна зад кормилото заедно с детето. Тя се усмихна и плесна с ръце, а аз им помахах за довиждане. Бях доволен, че предаването на малката мина толкова гладко. Въпреки това се чувствах някак особено — сам в града, като корабокрушенец, изхвърлен на позната скала. „Точно така — позната!“ Защото щом веднъж излезе от пристанищния полукръг, човек можеше да види, че абсолютно нищо друго не се е променило. Малкият трамвай дрънчеше и се гърчеше по ръждивите релси, извиваше по познатите улици, от двете страни на които се редуваха гледки, абсолютно еднакви с онези, които пазех в паметта си. Бръснарниците със завесите от цветни мъниста пред входа, които гъделичкаха клиентите; кафенетата с вечните си безделници, които киснеха по железните маси (до „Ел Баб“ все още се виждаше онзи порутен дувар, а нашата маса стърчеше като застинала, натежала от синия здрач). Несим освободи амбреажа, погледна ме изпитателно и рече:

— Дарли, много си се променил. — Ала аз не разбрах дали в добрия или в лошия смисъл на думата. Да, наистина се бях променил. Погледнах старата изронена арка на „Ел Баб“ и се усмихнах, като си спомних една праисторическа целувка върху пръстите на ръцете ми. В паметта ми изплува и лекото потрепване на тъмните ресници, когато смело изрече тъжната истина: „Човек не научава нищо от онези, които отвръщат на любовта ни.“ Думи, които парят като спирт върху отворена рана, но също и пречистват, като всички истини. Потънал в тези спомени, с една друга част от ума си улових Александрия, която се разстилаше от двете ми страни — в пленителни подробности, с дръзките си цветове, с неописуемата мизерия и красота. Малките дюкянчета, засенчени от прокъсани навеси, в чийто сумрак се гушеха камари от всевъзможна стока — от живи пъдпъдъци до медени питки и огледала на късмета. Сергиите, отрупани с разноцветни плодове, ставаха още по-шарени от ярките хартии, върху които бяха разстлани; топлият златист цвят на портокалите на фона на пурпур и алени платнища. Бакърджиите в опушения сумрак на своите бърлоги. Пъстри пискюлести седла за камили. Грънци и мъниста от син нефрит срещу уроки. И целият този калейдоскоп ставаше още по-колоритен от тълпите, неспирно сновящи напред-назад, от силната музика, която се разнасяше от околните кафенета, от протяжните подвиквания на амбулантните търговци, от псувните на уличните гаменчета и далечния налудничав вой на професионалните оплаквачки, помъкнали се в тутав, тежък тръс след тялото на знатен шейх. И ето че на преден план в тази картина най-нахално се появиха тъмновиолетови самодоволни етиопци със снежнобели чалми, бронзови суданци с дебели, черни като кюмюр бърни, ливанци с калаен цвят на кожата и бедуини с профили на керкенез, които се вплитаха като ярки нишки в еднообразната чернота на забулените жени, мрачната мюсюлманска мечта за скрития рай, който можеше да се зърне само през ключалката на човешкото око. Надолу по тесните сокаци се поклащаха товарните камили, издутите им от люцерна бали драскаха кирпичените дувари, докато животните пристъпваха внимателно от крак на крак, умислено и грациозно. Изведнъж се сетих за Скоби, който ми изнасяше лекция на тема „арабските поздрави“: „Трябва да знаеш, че всичко е въпрос на форма. Слушай, мойто момче, що се отнася до любезности, те са бетер англичаните. Не може да кимаш как да е и да викаш салаам алейкум! 4 4 Мюсюлмански поздрав, който означава „мир вам“. — Б.пр. . Пръв го казва онзи, който язди камила, на този, който язди кон; този, който язди кон, на онзи, който язди магаре, а той на онзи, който ходи пеш, той пък на онзи, дето е седнал; малката група хора — на по-голямата, по-младият — на по-стария… Само в нашите най-изискани колежи ги преподават тия неща. Ала тук всяко улично хлапе ги знае. Сега повтаряй след мен реда на поздравите!“ Беше ми по-лесно да повтарям фразите, отколкото да запомня йерархичния им ред. Усмихвайки се мислено, помъчих се да си възстановя онези вече позабравени поздрави, докато очите ми шареха наоколо. Египетският живот присъстваше навред с цялата си пъстрота и всяка фигура в тази детска кутия с играчки бе на мястото си — уличните поливачи и писари, оплаквачките, блудниците и проститутките, чиновниците и свещениците — сякаш недокоснати, или поне така ми се струваше, нито от времето, нито от войната. Докато ги наблюдавах, ненадейно ме обзе тъга, защото те вече бяха част от миналото. Моето съчувствие бе открило нов елемент в себе си и той се наричаше отчуждение. (Понякога, в превъзбудено състояние, Скоби обичаше да казва: „Горе главата, момче, за да пораснеш, ти трябва цял живот. Сега обаче хората са станали нетърпеливи. Ето, моята майка например е чакала цели девет месеца, докато ме роди!“ Какво прозрение!)