Джеръми Паксман - Англичаните — портрет на един народ

„Сред хората с леви убеждения винаги е битувало мнението, че в това да си англичанин има нещо едва ли не срамно; че е дълг на всеки да се присмива под мустак на всичко типично английско — от пудинга с бъбречета до конните надбягвания. Странен, но несъмнено верен е фактът, че почти всеки английски интелектуалец би се засрамил повече, ако го видят, че застава мирно, когато се свири «Боже, пази краля», отколкото ако го хванат, че краде от касичка с милостиня за бедните.“ 13

Днес вече никой не става на крака, когато свирят „Боже, пази кралицата“, и всеки собственик на киносалон, който се опита да възстанови обичая да се свири химна преди прожекция, ще опразни салона още преди края на първия стих. По времето, когато Оруел изразява своето възмущение, презрението на левите интелектуалци е без особено значение, защото англичаните все още не са чувствали нужда да се занимават със символите на своята национална идентичност. Когато си най-отгоре в най-мощната колониална империя на света, нямаш такива грижи. И тъй като понятието „Британия“ е в основата си политическо изобретение, се налага то да обхване съставните части на Обединеното кралство. Обсадената прослойка протестанти-преселници, присадени в Северна Ирландия, се вкопчват яростно в британската си идентичност, защото това е единственото, което имат. Но на други места, в покрайнините на кралството, с население предимно от келтски произход, традиционната идентичност се намира в мирно съвместно съжителство с принадлежността към Обединеното кралство — нещо, което англичаните приемат с радост, защото е доказано: този съюз е съюз на обособени единици. Затова и различните националности имат традиционни прякори — всеки шотландец е „Джок“, уелсецът — „Тафи“, ирландците — „Пади“ или „Мик“, но — и това е още един признак на келтското надмощие — няма подобен традиционен прякор на англичанин.

В хумористичната история на Англия, озаглавена „1066 и тъй нататък“, се казва, че „норманската инвазия е хубаво нещо, защото от този момент нататък англичаните спряха да се дават да ги побеждават и станаха велика нация“ 14. Авторите признават, че в своето начало историята на Обединеното кралство е история на Англия. Книгата е писана през 1930 и свършва с края на Първата световна война и подписването на Версайския мирен договор, в който се казвало, че „на Англия се позволява да поеме разноските за войната“ и че „трябва да има много повече държави“ — „това вече е лошо, защото увеличи учебниците по география“. Последното изречение гласи: „И тъй, Америка очевидно стана велика нация, а нашата история приключва с“. 15Британците се опитват да възприемат тази точка вече в продължение на три поколения.

Проблемът не е толкова болезнен за шотландците или уелсците, защото те никога не са губили напълно своята национална идентичност за сметка на съзнанието, че са британци. Идеалните образи на англичанина и англичанката обаче остават достъпни за всеки, който пожелае да моделира личността си по тях — оттам и успеха на „Итън“ и подобните училища в привличането на децата на новобогаташите — и нескончаемите имитации на „Итън“, осеяли земята от Индия до Малави.

Но един преуспял шотландец винаги, би могъл да се обърне към една ясно обособена наследствена идентичност /която не изключва другата/. Шотландия съхранява своята образователна и законодателна система. Може би като компенсация за загубената независимост шотландците запазват жизнено съзнание за собствената си история, „идентичност, която не се губи и след двадесет поколения“, както казва Робърт Луи Стивънсън в „Бентът при Хермистън“. Така нареченото „традиционно“ облекло на шотландците, плисираната поличка „килт“, е преоткрита като вариант на препасаното с колан наметало най-вероятно от един англичанин — квакерът Томас Роулинсън, собственик на чугунолеярна, обличал така работниците си. По същото време, когато англичаните се мобилизират, за да посрещнат изискванията на индустриализацията и градежа на една империя, сър Уолтър Скот пее химни за дивата романтика, сред която живеят шотландските планинци. Има ли нещо чудно, че след разпадането на империята шотландците имаха към какво да се обърнат?

Англичаните нямат алтернативна идентичност, която да ги спаси. Не е чудно, че те приемат рухването на британската мощ по-тежко от другите народности в империята, а през това време останалата част от кралството се успокоява с мисълта, че англичаните са автори на собствения си провал. Когато писателката А. С. Байът се заема със съставителството на сборник английски разкази, тя се заема да прегледа една излязла наскоро поредица от есета „Проучване на културните традиции във Великобритания“. Есетата имат за цел да представят достъпно различните интелектуални традиции на острова. Тя открива, че 55 страници са отделени на шотландските културни традиции, 20 страници на карибските култури, 27 страници — на уелската и 28 — на ирландската културна традиция. Английската традиция е спомената три пъти, и трите пъти в предговора, и то във връзка с „предизвикателствата, отправени към хегемонията на Англия“. „Човек остава с впечатлението“, казва тя, „че англичаните съществуват само за да бъдат предизвиквани и отхвърляни“. 16