Джеръми Паксман - Англичаните — портрет на един народ

Погледнато отстрани, Англия е коренно променена в сравнение с това, което беше. Няма усещане за споделени усилия или споделено страдание, рядко се намира някой, който има желание да служи във въоръжените сили, а въздържаността е далечен спомен. Тези, които все още се придържат към старите възгледи, че не е редно да се харчат пари за удоволствия и тоалети, са отчайващо малцинство.

И все пак тази изплъзваща се, полузабравена идентичност е единствената, с която англичаните разполагат. Сблъсках се с този смущаващ факт в началото на деветдесетте години, когато отидох в Южна Африка, за да присъствам на погребението на един приятел. Колата му беше излетяла от шосето, докато бързал, за да не изпусне уговорена среща. Църквата се намираше в богато предградие, където живееха само бели, по улиците имаше кажи-речи само беемвета, и на всяка ограда, украсена с бодлива тел, висеше надпис „Стреля се без предупреждение!“. Свещеникът, който водеше погребалната служба, беше африканер с либерални възгледи и според мен почти не познаваше Джон. Хорът се състоеше почти изключително от чистачките в сградата, където се намираше офисът на покойния. Бяха бедни, босоноги /в буквалния смисъл на думата/, но когато запяха „Нкози Сикелели Африка“, химна на чернокожите, сводовете на приличната на пещера псевдоготическа църква отекнаха от искрена страст. Не само защото явно обичаха да пеят. Те вярваха в това, което пееха. После свещеникът прочете простичкото надгробно слово и, като се обърна към фотокопирания списък на псалмите, обяви следващия химн. Трябваше да се пее „Йерусалим“ на Уилям Блейк 9, странните английски стихове, пропити с типично израилтянска носталгия: „А тез нозе дали в древни времена са бродили на Англия в зелените полета…“

— Сега пейте вие, англичаните — провикна се той от амвона, — пейте!

Макар и смутени, се опитахме да направим, каквото можем. Но нашето пеене беше лишено от пламенната страст, с която пееха чернокожите чистачки. „Йерусалим“ е песента, която най-много наподобява на химн на Англия — с вълнуващата си мелодия и енигматичния текст. Но не можахме да пеем с вътрешно убеждение. Сигурно сме се притеснявали, но си остава фактът, че англичаните нямат обединяваща национална песен, както нямат и национален костюм. На шествието при избирането на мис Свят, когато момичетата трябваше да се явят в национални костюми, мис Англия се появи облечена в костюм на бийфийтър 10!

Националният празник на Англия, 23 април 11, минава незабелязан, докато измислените „британски“ празници като „официалният рожден ден на Нейно величество“ се отбелязват с веещи се знамена, артилерийски салюти и приеми в британските посолства по света. Това, което за англичаните най-много наподобява на национален танц, танцът „Морис“, си остава тромаво кръчмарско забавление за брадати мъже в панталони с излъскани задници. Когато Англия играе срещу Уелс или Шотландия на футбол или ръгби, шотландците си пеят „Шотландско цвете“, уелсците — „Земя на нашите отци“, а англичаните мънкат британския национален химн, тази възслава на монархията с почти траурно звучене, чиято цел е да обедини всевъзможните части на един разпадащ се политически съюз. На игрите на Британската общност организаторите възприеха „Земя на слава и надежда“ /„Land of Hope and Glory“/ като национален химн 12. /Само че в началото на 1998 година, когато футболния клуб „Гилингъм“, изпаднал във втора дивизия след тринадесет поредни поражения, започна да пуска по уредбата „Земя на слава и надежда“ преди мачовете, за да повдигне духа на играчите, организаторите получиха купища възмутени писма от запалянковците, според които хора, които могат да се мотивират от такава песен, били фашисти!/ Има повече от петстотин типично шотландски песни, повечето от които много популярни; но я се опитайте да влезете в някоя кръчма и да накарате някого да запее „Винаги ще има Англия“ или „Свободните мъже на Англия“, или която и да е друга от старите песни, и ще срещнете само удивено мълчание — или нещо по-лошо. Единствената песен, която английските запалянковци съумяват да докарат с относителен ентусиазъм, е любимият на чернокожите роби спиричуъл „Swing low, sweet chariot“ на ръгби-мачовете, а на футболните мачове — няколко попрестарели поппарчета, повечето с нецензурен текст.

Какво може да означава тази липса на национална символика? Някои могат да твърдят, че това може дори да бъде симптом на самоувереност. Няма англичанин, който да види клетвата за вярност към нацията, с която започва всеки учебен ден в американските училища, и да не се почувства объркан — такава публична декларация на патриотизъм за англичанина е, меко казано, наивна. Когато ирландците се закичват с детелини на деня на свети Патрик, англичаните ги наблюдават с покровителствена добронамереност; но на деня на свети Георги почти никой не се закичва със символичната роза. Тази светска мъдрост постепенно преминава във всеобщото убеждение, че всяка публична изява на национална гордост е не само простовата, но и някак нередна от морална гледна точка. Джордж Оруел забеляза тази тенденция още през 1948 година, когато писа: