Джеръми Паксман - Англичаните — портрет на един народ

Имало едно време англичани, които знаели точно какво представляват. Съществувал огромен списък с подходящи прилагателни. Учтиви, уравновесени, въздържани хора, които предпочитат грейка в леглото пред редовен полов живот — въпросът как са се възпроизвеждали си остава една от големите мистерии на западната цивилизация. По-скоро създатели, отколкото мислители, по-скоро писатели, отколкото художници, градинари, но не и готвачи. Оковани в класови предразсъдъци и традиции, неспособни да изразяват чувствата си. Със силно развито чувство за дълг и непреклонност, граничеща с непонятното. „Да му се не види, останах без крак!“ — възкликнал лорд Ъксбридж сред експлодиращите гранати на бойното поле при Ватерло. „Вярно, да му се не види!“ — бил отговорът на фелдмаршал Уелингтън. Съгласно легендата, в наводнените окопи при Сома един смъртно ранен войник казал само, че „не бива да мърмори“. Честта се считала за най-ценното притежание на един англичанин. Били верни и благонадеждни. Думата на английския джентълмен струвала колкото полица, подписана с кръв.

Настава 1945 година. Най-сетне идва краят на войната, която е изглеждала безкрайна и е заемала цялото съзнание на британците. Сега вече могат да се отпуснат. Но навсякъде в големите индустриални центрове към небето зеят озъбени развалини, спомен от бомбардировките на „Луфтвафе“. В сравнително по-незасегнатите градове главните улици представляват пъзели от фасади на всевъзможни магазинчета — нека не забравяме, че според презрителното определение на Наполеон, това е „une nation de boutiquiers“ — народ от магазинери. Големите търговски вериги, които след няколко десетилетия ще са пропъдили магазинчетата, вече съществуват, но все още дори в аптеките от веригата „Буутс“ има щанд, където можете да размените вече прочетената книга. Вечерта най-често се запълва с ходене на кино.

Лесно е да се съгласим с Чърчил, който определя Втората световна война като „най-славното време на нацията“. Той говори в случая за британците и Британската империя, но стойностите на тази империя са нещо, което англичаните имат за лично свое изобретение. Сигурно е едно — войната и периодът непосредствено след нея са последните мигове, в които англичаните са имали ясно и положително съзнание за себе си. Те го виждат отразено във филми като „В служба на отечеството“ — идеализираното описание на потопяването на кораба „Кели“ от Ноел Кауърд. Докато оцелелите от екипажа на торпедоносеца, потопен от немски бомбардировачи, плават на спасителния сал, те си припомнят историята на потъналия кораб. Това, което те всъщност възстановяват по памет, е образът на мощта на Англия. Капитанът и подчинените му може да принадлежат на различни класи, което си личи дори по изговора им, но те споделят една обща представа за страната си. Тя е подредено място, където всичко си има място в йерархията — в Англия войната е неприятност, с която човек трябва да се примири, като дъжд в деня на селски панаир. Англия е чиста страна, в която самоизтъкването се избягва, жените си знаят мястото и децата си лягат незабавно, щом им се каже. „Спокойно — говорят си жените в скривалищата по време на въздушно нападение, — след малко ще пием чай.“ В една сцена от филма старшината на кораба заминава, а тъща му го пита кога ще си дойде отново в отпуск.

— Всичко зависи от Хитлер — отвръща той.

— Този пък за какъв се има? — заявява тъщата.

— Така те искам.

„В служба на отечеството“ е съвсем откровена пропаганда, насочена към един народ, който е изправен пред реалната опасност от унищожение на културата си — затова и филмът е толкова показателен. От него можем да съдим как самите англичани предпочитат да мислят за себе си. Образът, който се очертава от този и други подобни филми, е горе-долу следният — народ от стоици, хора въздържани, кротки, дисциплинирани, възпитани, почтени, достойни, ненавиждащи самоизтъкването, хора, които биха предпочели да се грижат за градините си, вместо да защитават света срещу тиранията на фашизма.

Прекарал съм целия си живот в тази Англия, която излезе изпод сянката на Хитлер и си признавам, изпитвам възхищение към това, която беше тя по онова време — независимо от лицемерието, дребнавостта и предразсъдъците. Англичаните бяха въвлечени във войната, след като постоянно им беше повтаряно, че могат да я избегнат. Участието им във войната ускори с десетилетия загубата на световно превъзходство. Ревизионистите настояват, че много от британските постижения във войната не били това, което изглеждали на пръв поглед. Наистина, англичаните си имат своите героични илюзии за войната, в които са се вкопчили ожесточено — малките кораби при Дюнкерк, победата на малцината в Битката за Британия, куража на лондончани по време на бомбардировките. Така да е. Ролята на малките кораби при Дюнкерк може да е преувеличена, Битката за Британия е спечелена донякъде и от неспособността на Хитлер да прецени докъде може да стигне героизмът на пилотите, краят на въздушните нападения над Лондон се дължи и на ответните въздушни нападения на британски бомбардировачи над Германия. Очевидно невярно би било да се твърди, че англичаните са спечелили войната сами — дори само изчитането на всички отчаяни опити на Чърчил да предизвика американска интервенция изключва такова твърдение. Но си остава непоклатимият факт, че страната действително е сама срещу Хитлер през лятото на 1940 година, и че ако не беше така, Европа щеше да бъде прегазена докрай от нацистите. Сигурно, ако Англия нямаше това благоприятно географско разположение, и при нас щяха да се намерят доброволни екзекутори, както в останалата част на Европа — от Франция до Прибалтика, — които биха изпълнявали покорно нарежданията на нацисткото правителство. Но географията има своето значение — тя прави народите такива, каквито са.