Джеръми Паксман - Англичаните — портрет на един народ

Колко опити са били правени до днес да се обясни въздействието на Втората световна война върху Британия? Хиляда? Десет хиляди? Сигурно е едно — нито един от тези опити не може да отрече, че това титанично усилие е дало на англичаните най-ясна представа какво отстояват и съответно що за хора са. Това чувство няма нищо общо с хитлеровата гордост от Фатерланда 1това е нещо по-малко, по-лично, и струва ми се, много по-силно по своя ненатрапчив начин. Нека си припомним историята на една забранена любов, която разказва режисьорът Дейвид Лийн във филма си от 1945 година „Случайна среща“. Те се срещат в бюфета на гарата. Тя е била на пазар в града и чака влака, за да се прибере у дома. В окото й попада сажда, и тук галантно се намесва местният лекар, за да я извади. През останалите осемдесет минути прекрасно написаният сценарий се върти около неудържимо нарастващата им любов и все по-задълбочаващото се чувство за вина у двамата. Високата, слаба фигура на Тревър Хауърд, силните очертания на носа и челюстта му, вирнатото носле и ясните очи на Силия Джонсън като че ли ги превръщат във въплъщение на идеалните типове на англичанина и англичанката. Те са представители на онази непоклатимо почтена средна класа, в която хубавите момичета искат единствено да бъдат „истински щастливи“.

Докторът започва ухажването с класическия британски гамбит — обсъждане на времето. Малко по-късно става дума за музика. „Мъжът ми не е музикален“, казва тя. „Браво на него“, отвръща докторът. Браво на него ли? Защо браво? В какъв смисъл? Репликата прозвучава така, сякаш отсъстващият съпруг е успял да преодолее някакво тежко заболяване. Това „браво“ означава, разбира се, признаването на правото на индивида да бъде еснаф, колкото си иска, и да постъпва между четирите стени на собствения си дом така, както намери за добре. Любовната история се развива стремително на фона на Втория концерт за пиано на Рахманинов, докато двамата пият нескончаеми чаши чай в чакалнята на Милфърдската гара. Съпругът на Силия Джонсън е от онзи тип мъже, които наричат съпругите си „старо момиче“, чийто върховен израз на симпатия е съвместното решаване на кръстословици. „Струва ми се, че ако живеехме в по-топъл климат, всички щяхме да бъдем различни, размишлява тя. Нямаше да бъдем толкова затворени, плахи — и с трудни характери.“ Тъй като самата тя е англичанка, Силия не изпитва враждебност към съпруга си, когото счита за „мил, но хладен човек“. Тревър Хауърд, който също се намира в капана на един изстинал брак, не изразява неприязън към жена си или към децата. Но двамата са увлечени от силата на една страст, която не може да бъде овладяна. „Трябва да бъдем разумни, гласи постоянният рефрен на филма. Ако успеем да се овладеем, все още има някакъв изход.“

Накрая, въпреки взаимните уверения в безсмъртни чувства, любовта им си остава неконсумирана. Той постъпва по единствено почтения начин и приема назначение в някаква южноафриканска болница, а тя се връща при скучния си, но почтен съпруг. Край на филма.

Какво ни казва един от най-популярните английски филми за англичаните? Първо — безсмъртната формулировка на убеждението им, че, „не сме дошли на този свят, за да се забавляваме“. Второ, огромното значение, което отдават на чувството за дълг — носенето на униформа е било част от живота на по-голямата част от пълнолетното население на страната. /Самият Тревър Хауърд е лейтенант от Кралския свързочен корпус, филмовата рекламна машина му приписва редица въображаеми подвизи; Силия Джонсън е служила в помощните полицейски части — и двамата са си научили урока да жертват удоволствието в името на нещо по-възвишено/. Това е основното послание на филма — емоциите трябва да се държат под контрол. Годината е 1945, но със същия успех би могла да бъде 1955 или дори 1965. Модата се е променила, но времето е все така влажно, а полицаите — все така любезни. Независимо от следвоенния стремеж към по-равномерно разпределение на благосъстоянието, в тази страна все още всеки си знае мястото в социалните структури. Все така всяка сутрин униформени служители разнасят хляба и млякото по къщите. Има неща, които се правят, и други, които просто не се правят.

Да, можем да приемем, че това са почтени хора, работливи дотолкова, доколкото с усилията си могат да задоволят скромните си желания. Свикнали са да бъдат нападани, да бъдат под обстрел, да се държат предизвикателно срещу неприятеля. Това е картината на британските войски, които удържат на последната отчаяна атака на французите при Ватерло; на кубето на катедралата „Сейнт Пол’с“, оцеляло сред дима и пламъците на германските бомбардировки благодарение на героизма на доброволците. Англичаните имат силно развито чувство за правата на личността, но винаги заявяват гордо, че „не обръщат особено внимание“ на политиката. Постоянно провалящите се опити на всички крайно леви и крайнодесни формации да проникнат в Парламента свидетелстват за дълбокия скептицизъм на англичанина към всеки, който започне да му обещава Обетованата земя. Вярно, англичаните винаги са били резервирани и склонни към меланхолия. От друга страна, не са жертва на религиозен канон. Англиканската църква е по-скоро политическа институция. В Англия определението „свестен човек“ наподобява на канонизация поради доказано притежание на необходимите християнски добродетели. В случаите, когато бюрокрацията изисква от англичаните да обозначат някъде своето вероизповедание, те си знаят, че вписването на съкращението „А.ц“ /Англиканска църква/ в графата е напълно достатъчно и оттук нататък никой няма да ги преследва с настоявалия да ходят на църква или с изисквания да дадат всичко, което имат, на бедните.