Джеръми Паксман - Англичаните — портрет на един народ

Хвърлянето на цветя е резултат от гледането на телевизия — обичаят е средиземноморски и латиноамерикански. Властта на средствата за масова комуникация е несъмнено огромна. Модата в храненето, обличането, музиката, забавленията вече не се основава на обичаите на страната. Дори обичаите, които си остават автентично местни, се практикуват от едни много променени „англичани“. Петдесет години след като корабът „Емпайър Уилдръш“ пристава в Тилбъри и от него слизат 492-ма емигранти от Ямайка, расовият състав на нацията е коренно изменен. Масовата емиграция към Британия се съсредоточава предимно в Англия и в повечето големи градове има зони, където трудно можеш да срещнеш бял човек. На такива места определението на емигрантите като „етнически малцинства“ започва да звучи подчертано неестествено. През 1998 година белокожите деца се превръщат в малцинство в общинските средни училища в централната част на Лондон. За повече от една трета от децата в централен Лондон английският не е майчин език. 4

Ако англичаните са се променили, не по-малко са се променили и градовете, в които те живеят. В своята военновременна възхвала на всичко английско „Лъвът и еднорогът“, Джордж Оруел 5съумява да избегне сантименталната консервативна представа за една състояща се от градини и цъфнали крайпътни плетища Англия. Опитвайки се да изгради описание на една страна, което да отговаря по-точно на живота на по-голямата част от обитателите й, Оруел рисува образа на една земя, осеяна с червени пощенски кутии, ланкашърски дървени обувки, опушени градове, грубоват език и опашки пред бюрата за безработни. Картината е типична, също като картините на Л. С. Лоури 6, и също като картините на Лоури, е образ на една потънала в историята епоха. Одимените фабрики отдавна са затворили врата след краха на текстилната индустрия, опашките пред бюрата за безработни са се пренесли в офисите на социалните служби, където чиновниците се крият от обществения гняв зад здрави стъклени паравани. Червените пощенски кутии все още си стоят по местата, но другата боядисана в червено тротоарна характеристика, телефонните кабини от времето на сър Джордж Гилбърт Скот 7, са заместени от някакви функционални приспособления от стъкло и стомана. Ако тук-там има оцелели стари телефонни кабини, те са оставени като украса на някое градче с умишлено съхранен старинен вид, а магазинчетата изчезват едно подир друго, изместени от пицарии и закусвални, в които продават хамбургери. По тези места светът, в който живеят англичаните, е подчертано неанглийски. Някогашните носталгични главни улици са претъпкани с паркирали коли — или пък превърнати в пешеходни зони, със сменен калдъръм, фенери от ковано желязо и имитации на някогашните кошчета за боклук — превзета фантазия на тема как е изглеждало градчето през епохата на кралица Виктория, ако предположим, че викторианците са познавали съмнителната наслада от един „Биг Мак“. Тъкмо в градовете, които най-настоятелно държат да се демонстрират като част от английското културно наследство, като Оксфорд или Бат например, магазинчетата, в които човек можеше да си купи дузина пирони, домашен кейк, или да поръча да му закърпят костюма, са затворени и на тяхно място има безброй сувенирни магазини, от които можеш да си купиш плюшено мече, тениска, или да избираш между всевъзможни джунджурии. Другаде на мястото на магазинчетата има огромни супермаркети, в които се продава всичко — от кухненски съдове до бебешки дрешки; нацията от магазинери се е превърнала в нация от оператори на касови апарати. Полицаите не патрулират пеш, а кръстосват улиците в коли или чакат в микробуси къде ще възникне някаква неприятност.

В друго свое есе Джордж Оруел описва идеалната градска кръчма и я кръщава „Луната под вода“ 8. Кръчмата се намира в странична уличка, има достатъчно клиентела, за да не бъде неуютна, но в нея е и достатъчно тихо, за да може да се води спокойно разговор. Обзавеждането е викторианско, без каквито и да било нововъведения, дружелюбните барманки наричат всекиго „мили“ и наливат силна черна бира със сметаненомека пяна, а в салона на горния етаж се сервира вкусен обяд. На тезгяха се предлагат сандвичи със салам, миди със сирене и различни туршии. Задният вход води към градина, в която има люлки и пързалка за децата. В края на есето си Оруел признава това, което читателите вече подозират: „Луната под вода“ не съществува. Сега обаче я има. Има четиринадесет традиционни кръчми, които носят името „Луната под вода“, и четиринадесетте са собственост на голям пивоварен концерн, чиято централа е в Уотфорд. Манчестърската „Луната под вода“ претендира да е най-голямото питейно заведение на Британските острови — с 8500 квадратни фута площ, разпределени в три бара на две нива. Персоналът наброява шестдесет и пет души. Кръчмата е украсена с фигура на героинята от популярния семеен сериал „Коронейшън стрийт“ Ина Шарплес, която бди добронамерено като някоя богиня на плодородието. Вътре е шумно, надвикват се и в събота вечер е претъпкано със стотици млади мъже и жени, които се напиват агресивно с пенлива, вносна, американска бира.