Джеръми Паксман - Англичаните — портрет на един народ

През 1951 година списание „Пийпъл“ организира широко допитване до читателите си. В продължение на три години Джефри Горър разучава единадесетте хиляди отговора, за да стигне накрая до заключението, че националният характер не се е изменил особено през последните 150 години. Има, разбира се, и значителни, но по-скоро външни промени — една нация, не зачитаща особено законите, се е превърнала в диаметралната си противоположност; народ, чиито основни забавления са били боят на мечки с кучета и публичните екзекуции, развива подчертана хуманност и отвращение към жестокостта; ширещата се корупция в обществения живот отстъпва място на почтеността. Но „… не се е променила любовта към свободата; подчертаното нежелание да бъдат пренебрегвани или пък контролирани; постоянството; слабият интерес към половата активност — в сравнение със същия показател в съседните държави; силната вяра в значението на образованието за формирането на характера; съобразяването с чувствата на другите; много силна привързаност към семейството и брачната институция… Англичаните са истински обединена нация; бих казал дори много по-сплотена, отколкото по което и да било друго време в историята им. Спомням си, докато четях първите отговори на разпратените въпросници, постоянно си казвах «Какъв скучен живот водят тези хора!» — и веднага след това; «Какви добри хора!» Предполагам, че и сега бих казал същото.“ 2

Причините за тази сплотеност са повече от ясни — по това време страната едва е започнала да се съвзема след ужасната война, която е изисквала от всички участие във всеобщата жертва. Населението на Англия е все още относително хомогенно, свикнало да приема отрицателните страни на дисциплината и незасегнато от масовата емиграция. Англичаните са все още островитяни — не само в буквалния смисъл на думата, — защото медиите все още не са успели да обхванат света в мрежите си.

Такъв е бил светът на нашите дядовци. Светът на кралица Елизабет II и на херцога на Единбърг, нейния съпруг. През 1947 година младата принцеса Елизабет взема за съпруг лейтенанта от флота Филип Маунтбатън. В тези бедни времена /на човек се полагали килограм картофи и четвърт бекон седмично/ сватбата дарява с вълшебство и очарование унилата и обедняла страна. Филип се венчава във военната си униформа, а вместо доброволческата униформа, с която е ходела по време на войната, Елизабет носи копринена венчална рокля, обшита с 10 000 перли. Напълно в духа на Тревър Хауърд и Силия Джонсън, пред тях се простират дълги години съвместен живот. Така и става. Но те са представители на последното поколение, живяло в съгласие с този морален кодекс. Също като една четвърт от двойките, венчани през 1947 година, Елизабет и Филип дочакват заедно златната си сватба през 1997 — но по това време тежкият морален проблем на Тревър Хауърд и Силия Джонсън се е превърнал едва ли не в исторически куриоз: според очакванията не повече от една десета от двойките, встъпващи в брак през деветдесетте години, биха могли да завършат подобен брачен маратон. През 1997 година почти половината от работещото население са жени — удивително бърза промяна, като се има предвид кротостта, с която само петдесет години преди това жените са отстъпвали работните си места на демобилизираните мъже. Ежегодно се сключват 200 000 брака, по-голямата част от които завършват с развод при това инициативата за развода най-често се поема от жените, които вече не са склонни да мислят, че „трябва да бъдем разумни“ 3. По времето, когато кралица Елизабет и принц Филип празнуват златната си сватба, три от четирите им деца са сключили бракове и трите брака са се провалили. Престолонаследникът се развежда с жената, която трябваше да стане следващата кралица, а скоро след това тя загива в едни парижки подлез заедно със своя любовник-плейбой, Доди Ал Файед, чийто баща, Мохамед, е собственик на най-прочутия магазин в една страна, за която някога Наполеон е казал, че е нация от магазинери. Същият този Мохамед има обичая да раздава пари в кафяви пликове на депутати от консервативната партия — тъкмо тази партия, която претендира да гради програмата си върху вековната английска традиция на чест и достойнство. Погребението на Даяна предизвика такава поредица странни, „неанглийски“ прояви на национален траур — паленето на свещи в Кенсингтън Парк, хвърлянето на цветя върху преминаващия ковчег, че хората от военното поколение можеха само да се удивляват, сведени до положението на чужденци в собствената си страна.