Джеръми Паксман - Англичаните — портрет на един народ

Англичаните приемат много сериозно това презрително отношение поради вродената си склонност към меланхолия. Не е необходимо да преувеличаваме въздействието на тази склонност върху личността — Англия има един от най-ниските проценти на самоубийства в Европа — много по-нисък от този на Унгария или дори на Швейцария. При това англичаните намират утеха в дълбоко залегналото убеждение, че страната така или иначе е обречена. Авторката на популярни романи Е. М. Делафийлд твърди, че кредото на англичанина включва четири основни точки: първо, „че Господ е англичанин и най-вероятно е получил образованието си в Итън, второ, че всички почтени жени са природно фригидни, трето, че е по-добре да се обличаш невзрачно, отколкото елегантно“, и последната — „че Англия е обречена на гибел“. Когато Нирад Чаудхури посетил Англия през 1955 година, той споделил в разговор с един политик, че страната му се струва извънредно дружелюбна и цивилизована. „Посещавате я в много благоприятно време“, отвърнал политикът, досущ като меланхоличното магаре Ийори. Когато Ричард Инграмс, бившият главен редактор на клюкарското списание „Прайвът Ай“, се опитва да състави антология от публикации на тема Англия, бил толкова впечатлен от преобладаващия песимизъм, че стигнал до извода, че подобна сбирка би трябвало да бъде озаглавена „Отиваме по дяволите“.

Този странно необщителен, непроявяващ склонност към самоанализи и песимистичен народ не може да продължава да живее по същия начин още дълго време. Те установяват, че управляващата партия ръководи страната им в съответствие с принципи, дошли отвъд Атлантика. Водещата прослойка на същата партия се състои от хора, родени отвъд северната граница на Англия. Англичаните видяха как Шотландия и Уелс получиха право на самостоятелно управление, и как Европейският съюз налага вярата си в едно бъдеще, в което значение ще имат не националните държави, а комплексът от взаимоотношения между един федерален център и управляваните от него региони. Разпадането на империята най-сетне достигна сърцето й — Британските острови: първите колонии последни получават своята независимост. От друга страна, натискът отвън става неудържим: „Стигнахме до края на историята на Британия“, пише Стивън Хаселър, писател с леви убеждения. „Хилядагодишното самостоятелно развитие /триста години, от което като силна, самоуверена и преуспяваща национална държава/ най-сетне достига своя завършек — под напора на два фактора — глобализацията и динамиката на Европейския съюз“. 17

Поведението на всички е апокалиптично до нетърпимост. В 247-страничната си тирада „Кой е за Англия?“ Клайв Аслет, главен редактор на списание „Кънтри лайф“ 18, търси обяснение за кризата на националната идентичност в предсказуеми фактори — като започнем от въвеждането на метричната система и подмяната на стария син паспорт с твърди корици с мекия виненочервен документ за принадлежност към Европейския съюз, феминизма, промяната в десените на традиционния туид, нахлуването на заведенията за бърза закуска и възходът на младежката култура. „Денонощно по коридорите в сградата на Европейския съюз отекват стъпките на брюкселските човекоядци, които мърморят също като великана от «Палечко»: «Мирише ми на традиционни английски нрави, вкусове и храни» — и тези думи отекват отвъд Ламанша“ 19 — така гласи едно типично изречение. Искрен ли е авторът в убеждението си, че идентичността на един народ може да зависи само от някакви си мерки и теглилки или от това, в коя част на платното хората карат колите си? Нима някой от тези автори — левият Хасълър и консерваторът Аслет — смята, че останалите страни-членки на Европейския съюз, от Португалия до Швеция, не са изправени пред подобни проблеми?

Навсякъде, където ме отведоха проучванията за тази книга, чувах едно и също сравнение. Англичаните поглеждат със завист отвъд Ламанша към традиционния си враг. „Вижте французите, каза един депутат от консервативната партия, техните проблеми не са по-малки от нашите. Но те поне знаят кои са, макар че не знаят къде отиват. А ние не знаем нито къде отиваме, нито кои сме. Представа си нямаме.“ Доказателство в подкрепа на неговите думи е едно сравнително изследване на мненията на английски и френски ученици от началния курс, появило се в образователната притурка на вестник „Таймс“ под заглавието „Не сме много горди, че сме англичани“ 20. Заглавието отразява в типично мрачен стил резултата от анкета, проведена с 850 ученици на десет и единадесетгодишна възраст. Те трябвало да определят отношението си към своята страна и по-точно дали биха се подписали под думите „Гордея се, че съм французин /англичанин/“. Петдесет и седем процента от френските ученици категорично се съгласяват с твърдението. От английските ученици само 35 процента биха се подписали под такива думи. Когато били помолени да изразят по-подробно отношението си към Англия, децата очевидно започват да търсят аргументи за привързаността си към отечеството и изтъкват причини от рода на: „Тук не е нито прекалено горещо, нито прекалено студено… храната ни е чиста, водата също… англичаните са добри и здрави хора… ние сме независима държава… «Манчестър Юнайтед» е английски отбор“ и така нататък. За разлика от тях френските ученици говорят за „нашата прекрасна страна“, и казват неща от рода на „защото сме свободни“ и „защото всички сме равни“. Един дори пише: „защото Франция е великолепна, демократична и дружелюбна страна“. Разликата е показателна, макар и може би не в тази насока, която изтъква авторът на заглавието. На единадесетгодишна възраст английските деца вече са развили прагматичния начин на отговаряне, типичен за английската интелектуална традиция, докато френските ученици рецитират изтъркани лозунги. Някой по-скептично настроен коментатор би попитал защо отсъствието на шовинистични лозунги да се приема като нещо лошо, защо френските институции считат за необходимо да промиват мозъците на учениците по въпроса за славата на Франция и дали трябва да считаме, че една страна, където подобно усилие се смята за необходимо, е по-уверена в себе си.