Джеръми Паксман - Англичаните — портрет на един народ

Но за англичаните е типично да виждат всичко откъм лошата му страна. Широко разпространено е убеждението, че има нещо гнило в Англия: не може на един народ да му се говори в продължение на десетилетия, че цивилизацията му е в упадък, и той да не се повлияе от това. Една след друга политическите партии дават обещания да възстановят целостта и доброто име на страната и едно след друго тези обещания се оказват безобразни лъжи. Това не би имало особено значение в Италия, където тъй или иначе никой не вярва в държавата, а институциите, в които хората вярват — семейството, селото, градът, са все още подчертано жизнени. Англичаните са вложили вяра в някои институции — от които Британската империя просто изчезна, Англиканската църква избледня, а парламентът става все по-несъстоятелен.

Изчезнали са не само външните опори, а и вътрешната стабилност. Веднъж попитах писателя Саймън Рейвън какво според него означава да бъдеш англичанин и той отвърна със следното безутешно оплакване: „мислех, че това ще рече добри маниери, крикет, прилични класови отношения, почтено отношение към жените, коректност към враговете, липса на злонамереност — но сега не съм убеден в това“. Актьорът Джон Клийз, който все повече заприличва на заядливите стари полковници, които някога пародираше, започва и да говори като тях: „Ако разговаряхме преди тридесет години, бихме могли да направим какви ли не обобщения относно Англия — каза той. В днешно време не можеш да се осланяш на нищо.“ Драматичните монолози се допълват от този на Рой Стронг, автор на дневници, книги за градинарство и голям критикар. „Семействата се разпадат, вярата е дискредитирана. И откъде тогава да дойде чувството за национална идентичност? На какво се опира целостта на тази държава? Кажи-речи, на нищо.“

Когато започнах да обмислям написването на тази книга, се обадих на драматурга Алън Бенет. На времето той бе представен на една пресконференция в Ню Йорк като „национална ценност“, като че ли е паркът в Сисингхърст или бурканче със сладко от малини, носещо етикета на „домашно производство на женското дружество“. Ако някой разбира английския национален характер, това би трябвало да е той. Това, което прави пиеси като „След четиридесет години“, „Старото отечество“, „Един англичанин в чужбина“ и „Въпрос на принадлежност“ толкова английски — като изключим това, че в тях става дума за Англия — са пластовете от многозначност в сюжета им. /Особено ми харесва една сцена от „Старото отечество“, в която Хилари, шпионин, избягал в Москва, говори за Англия: „Ние сме заченати с ирония. Иронията се просмуква в нас с околоплодните води в утробата на майките ни. Иронията е сребърното море, в което всички плуваме. Водите на иронията изпълняват свещената си мисия, отмивайки чувството за вина и отговорност, както и целенасочеността. Ние се шегуваме, без да се шегуваме, вълнуваме се, но не чак дотам, сериозни сме, но не докрай“. 21Тези думи предават много точно една от основните части на английската същност.

Затова писах на Алан Бенет и му предложих да се срещнем на обяд или на чай, за да поговорим по темата. В отговор получих картичка с изглед от върховете на Пенините 22и следния текст:

„Благодаря за писмото Ви. За съжаление никак не ме бива за такива работи. Ако бях в състояние да облека в думи мнението си за английския дух /и това, което обичам и ненавиждам у него/, изобщо нямаше да пиша, защото тъкмо постоянните ми опити да си го изясня ми дават творческа инерция. Наистина не бих могъл да Ви бъда от полза, но Ви желая успех в начинанието. Преди тридесет години съм идвал в селото Ви. Надявам се, че не се е променило.“

Наистина ли смяташе, че „никак не го бива за такива работи“? За какви работи? Дали просто не беше намерил учтив начин да ми каже да му се махна от главата? Като казваше, че само ще ми загуби времето, може би всъщност имаше предвид, че аз ще загубя неговото? Искрен ли беше в твърдението си, че ако разбере същността на английския дух, ще спре да пише, след като бе прекарал живота си в анатомични дисекции на същия този дух? Ами това последно изречение за селото и надеждата, която изразяваше, че не се е променило — то е толкова типично английско, молитвата на един народ, който върви заднишком към бъдещето, за когото всяка промяна задължително е промяна към по-лошо.

Затова реших да започна отначало, и да приема, че англичаните са народ, който не можеш да обикнеш лесно. Те нямат чара на ирландците, не са приветливи като уелсците, нито пък прями като шотландците. Достатъчно е да прекарате само пет минути в някой чуждестранен бар, където има група англичани, за да изпитате в най-добрия случай снизхождение към неспособността им да ползват чужди езици, а в най-лошия — да ви хване срам, като ги чуете как се провикват, поръчвайки си храна и напитки, които им напомнят за дома. Дори при по-въздържаните англичани добрите маниери прикриват безграничното им презрение към околните: човек наистина може да се чувства като по-високостоящ от съседите си само ако не ги познава добре. Англичаните по повод и без повод изтъкват претенциите си за превъзходство, а същевременно са създали най-отвратителните футболни хулигани в Европа. Ако трябва да бъдем честни, те проявяват и някои по-привлекателни черти на характера си. Вече не изтъкват толкова агресивно предимствата на собствения си начин на живот. Пък и кое друго общество държи толкова много на чувството за хумор?