Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин) [Книга трета]

Сталин не иска да протака откриването на своя „втори фронт“ толкова дълго като Англия и Съединените щати. При това гледа да не засегне с нещо съюзниците. Например малко преди да започне войната с Япония, той поставя пред главнокомандващия съветските войски в Далечния изток Василевски задачата не само да освободи южната част на остров Сахалин и Курилските острови, но и да окупира половината от остров Хокайдо на север от линията, съединяваща град Кусиро с град Румои. Предвиждало се е за тази цел да бъдат прехвърлени на острова две стрелкови, една изтребителна и една бомбардировъчна дивизия. Когато съветските войски се настаняват в южната част на Сахалин, Сталин се разпорежда на 23 август 1945 г. да се подготви за извозване 87-и стрелкови корпус, който да извърши десантна операция на остров Хокайдо. 16Обаче на 25 август, когато освобождаването на Южен Сахалин завършва, заповед за превоз на съединенията не идва. Сталин си прави сметката: какво може да му даде тази крачка? Генералисимусът стига до заключението, и не без основания, че този „десантен скок“ може да изостри и без това съществено влошилите се отношения със съюзниците. И накрая нарежда да не се изпращат войски на Хокайдо. Началник-щабът на Главното командване на съветските войски в Далечния изток генерал Иванов предава заповедта на главнокомандващия: „За да се избегне създаването на конфликти и недоразумения със съюзниците, категорично да се забрани изпращането на каквито и да е кораби и самолети към остров Хокайдо.“ 17Но всичко това ще стане няколко седмици по-късно.

През нощта на 1 срещу 2 август на заключителното заседание на ръководителите на делегациите последните думи на Сталин са „Изглежда, че конференцията може да бъде наречена успешна“. Няколко минути преди това тримата лидери подписват приветствена телеграма до Чърчил и Идън. Накрая Труман, на когото е било възложено да открие и закрие конференцията, провъзгласява:

„Обявявам Берлинската конференция за закрита. До следващата среща, която, надявам се, ще бъде скоро.“

„Дай боже“ — откликва Сталин. 18

Генералисимусът не може още да предугади, че актът за капитулация на Япония, който по негово поръчение генерал Деревянко ще подпише на борда на американския линеен кораб „Мисури“, ще бъде за дълги години последният документ от съдбоносно значение, съгласуван между бившите съюзници. Той още не може да се досети, че скоро в Пентагона ще се появят планове като „Дропшот“ и „Чериътийър“ за атомни бомбардировки над Съветския съюз, а списание „Колиърс“ ще публикува подробен сценарий на „предстоящата война с червена Русия“, последвана от окупиране на СССР. Но всичко това е бъдеще. А сега, искат или не искат това лидерите на съюзните страни, в Потсдам е направена важна крачка към политическия завършек на войната в Европа, но и крачка към по-нататъшното й разцепление, към фаталното й разделяне на два свята. Антихитлеристката коалиция доживява последните си часове. Западните лидери бързат. Чърчил вече вижда, както той се изразява, „“желязната завеса", спуснала се от Любек до Триест и разделила Европа" 19. Нито Сталин, нито Труман, нито Чърчил и Атли са в състояние да предвидят, че пътят на взаимна ненавист, по който те скоро ще тръгнат, ще отведе бъдещите им приемници до исторически задънената атомна улица, в която политиците, осъзнали най-накрая заплахата от реално унищожаване на живота върху планетата, ще бъдат принудени да се издигнат над своите класови и идеологични интереси и отново да се обърнат към общочовешките ценности, както през годините на отминалата война.

Великата победа над фашизма, главни творци на която бяха народите на Съветския съюз и на другите страни от антихитлеристката коалиция, роди за съветските хора и един горчив плод. Победата още повече укрепи мнението за Сталин, за неговата непогрешимост и месианска роля при решаването на съдбата на съветския народ и на социализма. Великата победа окончателно превърна Сталин в земен бог.

Съветските хора защитиха свободата си с борба против фашизма. Но до освобождаването им от сталинизма е още страшно много далече. Синовете на отечеството, завръщайки се в разрушените бащини огнища, също както далечните им прадеди след Отечествената война от 1812 г. се надяват на добри промени. Повеите на свободата, на всенародното тържествуване, на победата раждат смътни надежди. Хората искат да живеят по-добре. Без страх и остен. Наистина тачат и славословят Сталин, както и преди, прекланят се пред него, превъзнасят го, но в същото време вярват, че няма да има вече насилия, безкрайни кампании, постоянен остър недостиг на всичко най-необходимо — неща, станали една от чертите на съветския начин на живот.