Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин предлага да се проведе съветско-българско-югославска среща, осъществена на 10 февруари 1948 г. в Москва. Делегациите възглавяват Сталин, Димитров и Кардел. От Съветския съюз в съвещанието участват няколко членове на Политбюро — Молотов, Маленков, Жданов, Суслов. В състава на българската делегация фигурират известни дейци — Т. Костов и В. Коларов, югославската е представена от М. Джилас и В. Бокарич. Още в самото начало Сталин раздразнено изразява недоволството си от различията по външнополитическите въпроси. Той квалифицира някои стъпки на България и Югославия като „особена външнополитическа линия“. На възраженията на българите и югославяните, че няма основания за упреци, че инкриминираните им обвинения носят частен характер, Сталин изведнъж прави неочаквано предложение за създаване на федерация между България и Югославия. Свикнал пожеланията му в собствената му страна да се възприемат винаги като решение, Сталин изведнъж усеща ясно, че се натъква на вътрешна съпротива. И Димитров, и Кардел, без да отхвърлят по принцип възможността за федерация, отговарят, че още не са узрели условията за федерация. Кардел заявява, че не може да даде по-определен отговор преди решението на политическото ръководство на страната.

Сталин, който е свикнал да се разпорежда по всички въпроси било като председател на Държавния комитет по отбраната, било като върховен главнокомандващ, може би за пръв път от много години среща съпротива от… комунисти. Това е нечувано! Такова нещо той ни най-малко не е очаквал! Пристъпът на глухата му злоба търси изход.

А когато научава, че в Белград са решили да не бързат със създаването на федерация и че разглеждат този въпрос само в историческа перспектива, направо побеснява.

Милован Джилас, описвайки срещата на югославската и българската делегация със Сталин, си спомня:

„На Димитров след неговото изказване «вождът» подхвърли:

— Глупости! Изсилихте се като комсомолец. Искахте да учудите света, сякаш сте все още секретар на Коминтерна. Вие и югославяните не съобщавате нищо за вашите работи, научаваме за всичко от улицата — поставяте ни пред свършени факти!

На Кардел Сталин всъщност не му и даде дори да се изкаже, прекъсваше го не по-малко злобно, макар и по-малко оскърбително, отколкото Димитров:

— Глупости! Различия има, и то дълбоки! Какво ще кажете относно Албания? Вие нас изобщо не ни информирахте за вкарването на войски в Албания!

Кардел възрази, че за това е имало съгласие на албанското правителство.

Сталин се развика:

— Това би могло да доведе до сериозни международни усложнения… Вие изобщо не се съветвате. Това у вас не са грешки, а принцип, да, принцип!

… Тръгнахме си след три-четири дни — откараха ни на разсъмване на Внуковското летище и ни натикаха в самолета без никакви почести…“ 1088 1088 Джилас, М. Разговоры со Сталиным. Нью-Йорк, 1962, с 169–176.

Тази среща малко прилича на диалог. Сталин веднага иска да постави събеседниците си на мястото им като републиканските секретари в своята страна.

Единовластието лишава човека от елементарна самокритичност. Самосъзнанието на личността, което според Хегел я осветява сякаш отвътре и може в съюз със съвестта да й бъде съдия, у Сталин не е способно дори да предизвика и най-малкото съмнение в собствената неправота. Той е свикнал да се страхуват от него, безропотно да му се подчиняват и във всичко да се съгласяват с него. И в този случай е бил уверен, че неговите думи-заповеди ще бъдат непременно приети. А отведнъж — отпор!

Следват импулсивни санкции — отзоваване на съветските военни съветници от Югославия, остро писмо на Сталин и Молотов до югославското ръководство. Тито подготвя добре претеглен отговор, одобрен от ЦК на СКЮ. Той отхвърля обвинението в недружелюбни действия и в троцкизъм. В него се казва: „Колкото и всеки от нас да обича страната на социализма СССР, той не може в никакъв случай по-малко да обича своята страна, която също строи социализъм…“ През май идва отговор от Москва в 25 страници. Сталин, който е известен със самообладанието си и със способността си да се сдържа, действа спонтанно, без да анализира реалната ситуация. Гласът на амбицията заглушава гласа на разума, а „органите“ бързо събират по инициатива на Берия множество „факти“, потвърждаващи „отдръпването“, „предателството“ на Тито и на цялото югославско ръководство. Сталин още не е разбрал, че това е първото чувствително следвоенно поражение.