Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин разбира, че разгромът на фашизма превръща Съветския съюз в свръхдържава, а него, вожда на тази държава — в един от най-големите (а в душата си той не се и съмнява, че е най-великият) лидери в днешното време. Западните му партньори са лидери от ден до пладне, чеда на „демокрацията“. Рузвелт бе голям политик, но и той, ако не беше умрял, щеше да излезе от Белия дом след изтичането на мандата му. Ето и Чърчил — дойде на конференцията с пълната увереност, че неговата партия ще победи на изборите. Спомня си, че по време на срещата си с Труман на 17 юли президентът, отговаряйки на въпроса му, дали се е виждал с Чърчил, каза: „Да, видяхме се вчера сутринта. Чърчил е уверен в победата си в изборите.“

„Английският народ не може да забрави победителя“ 1002 1002 Берлинская (Потсдамская) конференция руководителей трех союзных держав — СССР, США и Великобритании (17 июля — 2 августа 1945 г.). Сб. документов. М., 1980, с. 42–43. — съгласява се Сталин.

А виж сега как всичко се обръща — на 26 юли съобщиха, че консерваторите са претърпели поражение, и в Потсдам новият английски лидер Клемент Атли смени Чърчил. Сталин не може да си обясни това — тези „гнили демокрации“ себе си отслабват, казва си генералисимусът. Системата, която той е създал, не допуска такава игра на „прескочикобила“. Знае, че ще се намира на върха на властта, докато му позволява здравето. (Но въпреки появилите се симптоми на преумора той не се съмнява, че ще бъде още дълги години здрав. Нали е кавказец!) Знае, че на този брулен от ветровете на историята връх има място само за него и за никой друг.

Много отдавна вече Сталин, подобно на краля слънце Луи XIV, отъждествява себе си с държавата, с обществото и с партията. Председателят на Съвета на народните комисари е свикнал да говори от името на народа, да показва на народа пътя с пълната увереност, че с това го ощастливява. Колкото по-величествена е държавата, толкова по-високо стои и нейният ръководител. Войната издигна Съветския съюз на най-горните стъпала в света. И за Сталин това е най-високата точка на издигането му. От първите следвоенни месеци кривата на неговата съдба започва бързо да се приближава към апогея на световната му слава, могъщество и свещен култ.

Към плодовете на победата Сталин причислява не само разгрома на фашизма и превръщането на Съветския съюз в една от най-влиятелните държави. Генералисимусът вече усеща подмолните сътресения в сградата на антихитлеристката коалиция, които скоро ще я разрушат до основи. Но не може и да предположи, че сриването й ще бъде толкова стремително. Само човек с проницателно око може да забележи, че около масата в Цецилиенхоф седят съюзници, които могат да бъдат наречени „приятели врагове“. Фразата, произнесена от Труман при първата им среща, не може да заблуди Сталин. Труман „иска да бъде приятел на генералисимус Сталин“. Съветският лидер особено ясно разбира това при обсъждането на въпроса за репарациите. Американците отстъпват от ялтенската си позиция по този въпрос и застават на страната на англичаните, които се мъчат да наложат крайно неизгодно за Съветския съюз решение. Окупирана беше грамадна територия в Съветския съюз, унищожени са много и много промишлени предприятия. Съединените щати и Великобритания не преживяха това. Сталин подчертава, че Съветският съюз, а също така Полша и Югославия имат не само политическо, но и морално право на възмездие за тези загуби. Но Труман и Чърчил са глухи към апелите на Сталин. Едва на последното, тринадесетото, заседание той се принуждава да приеме тези неизгодни за него условия. Иначе рискува да получи много по-малко. Но генералисимусът се „реваншира“ при решаването на полския въпрос, особено що се отнася до границите по Одер и Ниса. Сталин все едно че премества Полша на запад, желаейки да има между Съветския съюз и Германия силна славянска държава.

„Вождът“ с основание се безпокои, че президентът и премиер-министърът много и с подчертано желание говорят за Източна Европа, но не искат да говорят за Западна Европа. Когато повдига въпроса за фашисткия режим на Франко, не среща никакво разбиране, а в същото време Труман и Чърчил искат да бъдат поддържани противниците на Тито в Югославия. Западните партньори говорят с тревога за положението в България и Румъния, но не искат да видят например, че в Гърция се разгаря гражданска война не без тяхна помощ. От време на време на Сталин му се струва, че около масата не седят съюзници, а отдавнашни съперници, опитващи се да откъснат по-голямото парче от баницата, която заедно са изпекли. И не греши: военните проблеми (с изключение на азиатските) са в миналото. На преден план е политиката — твърде лицемерна и безмилостна особа. На политическото поприще партньорите заемат прекалено различни позиции, за да може да се очакват същите резултати, каквито бяха постигнати, да речем, в Ялта. Войната, общата опасност, общите стратегически цели ги сближават. Но щом тези цели са вече осъществени, напред излиза както винаги политическият, класовият егоизъм. Безукорните преводачи не са в състояние да накарат лидерите на антихитлеристката коалиция да говорят на един и същ политически език, на езика на съюзниците.