Ерик-Еманюел Шмит - Синът на Ной

— Ще видиш, синко, ще направя богатство и след това ти само ще трябва да продължиш — ми заявяваше той с блестящи от възбуда очи.

Дали имах желание да стана като него?

Когато ми предложи да подготви моята бар-мицва, причастието ми, като ме запише в хедер, традиционното еврейско училище, аз най-спонтанно отказах.

— Не искаш да получиш бар-мицва, така ли?

— Не.

— Не искаш да се научиш да четеш Тора, да пишеш и да се молиш на иврит, така ли?

— Не.

— И защо?

— Искам да стана католик.

Отговорът не закъсня — силна, ледена, суха плесница. Втората за няколко седмици. Първо отец Понс, сега баща ми. За мен освобождението май беше най-вече освобождаване на шамарите.

Той извика майка ми за свидетел. Аз повторих и потретих, че искам да приема католическата вяра. Тя плака и крещя. А същата вечер аз избягах.

С едно колело, след като няколко пъти се обърках, изминах пътя, който водеше към Шамле и към единайсет вечерта пристигнах в „Жълтата вила“.

Дори не звъннах на портата. Заобиколих оградата, бутнах ръждясалата вратичка към полянката и отидох в изоставената църква.

Врата бе отворена, капакът надолу също.

Както бях предвидил, отец Понс беше в криптата.

Щом ме видя, разпери ръце. Хвърлих се към него и излях своето смущение.

— Заслужаваш пак да те зашлевя — рече той и нежно ме притисна към себе си.

— Ама какво ви става на всички?

Заповяда ми да седна и запали няколко свещи.

— Жозеф, ти си един от последните оцелели от един славен народ, който изтребиха. Шест милиона евреи са били убити… шест милиона! Не можеш да се криеш повече пред толкова трупове.

— Какво общо имам с тях, отче?

— Че си получил живота си от тях. Че си бил застрашен от смърт едновременно с тях.

— Е, и? Имам право да мисля по различен начин, нали?

— Разбира се. Но все пак трябва да бъдеш свидетел, че са съществували, сега, когато вече не съществуват.

— А защо аз, а не вие?

— И аз, и ти. Всеки по свой начин.

— Не искам да правя бар-мицва. Искам да вярвам в Христос, като вас.

— Виж, Жозеф, ще направиш бар-мицва, защото обичаш майка си и уважаваш баща си. А за религията, ще решаваш по-късно.

— Ама…

— Днес е най-важно да приемеш да бъдеш евреин. Това няма нищо общо с вярата. По-късно, ако продължаваш да го искаш, можеш да станеш покръстен евреин.

— Значи винаги евреин, евреин завинаги, така ли?

— Да. Винаги евреин. Направи бар-мицва, Жозеф. Иначе ще нараниш сърцата на родителите си.

Отгатвах, че е прав.

— Всъщност, отче, на мен ми харесваше да бъда евреин с вас.

Той избухна в смях.

— И на мен също ми харесваше да бъда евреин с теб, Жозеф.

Посмяхме се. След това той сложи ръце на раменете ми.

— Баща ти те обича, Жозеф. Може би недобре, или по начин, който не ти харесва, и въпреки това той те обича, както никога повече няма да обича някого и както никой друг никога няма да те обича.

— Дори и вие ли?

— Жозеф, обичам те колкото другите деца, може би малко повече. Но това не е същата обич.

По облекчението, което почувствах, разбрах, че съм дошъл, за да чуя точно тези думи.

— Освободи се от мен, Жозеф. Аз приключих задачата си. Сега вече можем да бъдем приятели.

С широк жест той ми показа криптата.

— Нищо ли не забеляза?

Въпреки полумрака видях, че свещниците са изчезнали, Тора също, както и снимката на Йерусалим… Приближих до натрупаните на лавиците книги.

— Какво!… това вече не е иврит…

— Вече не е синагога.

— Какво става тук?

— Започвам колекция.

Той погали няколко книги, чиито чуждоземски букви не познавах.

— В крайна сметка Сталин ще убие руската душа — колекционирам произведенията на поетите-дисиденти.

Отчето ни бе предало! Вероятно отгатна упрека в очите ми.

— Не, не те предавам, Жозеф. За евреите, сега ти си тук. Сега ти си Ной.

Приключвам тази история на една сенчеста тераса над море от маслинови дървета. Вместо да се оттегля с приятелите си за следобедна почивка, аз не избягах от жегата, защото слънцето носи веселие в сърцето ми.

Петдесет години минаха от онези събития. В крайна сметка направих бар-мицва, поех предприятието на баща ми и не се покръстих. С истинска страст изучих религията на предците си и я предадох на децата си. Но Бог не дойде на срещата…

Никога през целия ми живот на набожен евреин, а след това на безразличен евреин, не открих онзи Бог, който бях почувствал в детството си в онази малка селска църква, между вълшебните стъклописи, ангелите, които носеха гирлянди, и мъркането на органа, онзи благ Господ, който се носеше над букетите от лилиум, над нежните пламъчета, над миризмата на лъснато с восък дърво и наблюдаваше отгоре скритите деца и селяните съзаклятници.