Айн Ранд - Романтически манифест

Ето как позицията на натуралистите е равнозначна на това да се даде на писателя на пълна естетическа свобода по отношение на средствата , но не и по отношение на целите . Той може да упражнява избор, творческо въображение, ценностни съждения по отношение на това как да обрисува нещата, но не и по отношение на това какво да обрисува — по отношение на стила или характеристиката на персонажите, но не и по отношение на предмета . Човекът — предметът на литературата — не бива да се разглежда или обрисува избирателно. Човекът трябва да се приема като даденост, като неизменимото, това, което не се преценява, статуквото. Но тъй като ние наблюдаваме, че хората все пак се променят, че те се различават един от друг, че те преследват различни ценности, кой ще определи човешкото статукво? Имплицитният отговор на натурализма е: всички, с изключение на писателя.

Според натуралистичната доктрина писателят не бива нито да съди, нито да оценява. Той е не творец, а само секретар — регистратор, чийто господар е останалата част от човечеството. Нека другите да изказват съждения, да вземат решения, да избират цели, да се борят за ценности и да определят пътя, съдбата и душата на човека. Писателят е единственият парий и дезертьор от тази битка. Работата му не е да разсъждава защо, а само да подтичва след господаря си с бележник в ръка, да записва онова, което господарят му диктува, и да събира бисерите или нечистотиите, които господарят да реши да хвърли.

Поне що се отнася до мен, аз притежавам твърде много самоуважение за подобна работа.

Аз виждам писателя като съчетание от златотърсач и бижутер. Писателят трябва да открива потенциала, златната мина на човешката душа, трябва да извлича златото и след това да изработва от него възможно най-великолепната корона, която способностите и въображението му позволяват.

Така, както хората, стремящи се към материални ценности, не ровят в градските сметища, а тръгват да обикалят самотните планини в търсене на злато, така онези, които се стремят към интелектуални ценности, не седят в задния си двор, а тръгват да търсят най-благородните, най-чистите, най-драгоценните принципи. Аз не бих изпитала удоволствие от гледката как Бенвенуто Челини прави питки от кал.

Именно избирателността по отношение на предмета — най-строго, щателно, безкомпромисно упражняваната избирателност — аз смятам за първостепенния, най-съществения, основния аспект на изкуството. В литературата това означава: разказът , тоест сюжетът и героите, тоест онзи тип хора и събития, които един писател избере да опише.

Предметът не е единствената характеристика на изкуството, но е фундаменталната, това е целта, за чието постигане всички останали са средство. Но в повечето естетически теории целта — предметът — се пропуска, не се разглежда и единствено средствата биват разглеждани като естетически релевантни. Подобни теории изграждат фалшива дихотомия и твърдят, че един простак, описан с техническите средства на един гений, е за предпочитане пред богиня, описана посредством техниката на един любител. Аз твърдя, че и едното, и другото са естетически противни; но докато второто е просто естетическа некомпетентност, първото е естетическо престъпление.

Не съществува дихотомия, неизбежен конфликт между целите и средствата. Целта не оправдава средствата — нито в етиката, нито в естетиката. И също така средствата не оправдават целта: не съществува естетическо оправдание за това Рембранд да използва великите си умения, за да нарисува един говежди бут.

Тази конкретна картина може да бъде разгледана като символ на всичко, на което аз се противопоставям в изкуството и литературата. Когато бях на седем години, не разбирах защо някой би искал да нарисува или да се възхищава на картини, на които има мъртви риби, кофи за смет или дебели селянки с тройни гуши. Днес аз разбирам психологическите причини за подобни естетически явления — и колкото повече ги разбирам, толкова повече им се противопоставям.

В изкуството и в литературата целта и средствата, или предметът и стилът, трябва да бъдат достойни едни за други.

Онова, което не е достойно да бъде съзерцавано в живота, не си струва да бъде пресъздавано и в изкуството.

Бедността, болестите, бедите, злините, всички отрицателни неща в човешкото битие, са легитимни предмети за изследване в живота, за да бъдат разбрани и поправени — но не са легитимни предмети за съзерцание заради самото съзерцание. В изкуството и в литературата тези отрицателни неща си струва да бъдат пресъздавани единствено във връзка с нещо положително, като фон, като контраст, като средство за изтъкване на положителното — но не като цел сама по себе си.