Айн Рэнд - Изворът

— Пити!

— Не ми се сърди, майко! — Той хвана лактите й. — Бързам, скъпа. Малко празненство с момчетата… хайде, хайде, не казвай нищо… няма да закъснявам и… слушай! Ще отпразнуваме постъпването ми във „Франкън&Хайер“!

Целуна я бързо, с веселия устрем, с който ставаше неустоим, и излетя от стаята нагоре по стълбите. Госпожа Кийтинг, поклати глава смутено, укоризнено и щастливо.

В стаята си, докато хвърляше дрехите си във всички посоки, Кийтинг се сети за телеграмата, която се готвеше да изпрати в Ню Йорк. Не беше мислил за това през деня, но в този миг го обзе усещането за нещо неотложно; поиска да изпрати телеграмата точно сега, веднага. Надраска я на един лист:

„Кейти скъпа идвам Ню Йорк работа Франкън обич завинаги Питър“

Тази нощ Кийтинг се понесе към Бостън, притиснат между двете момчета, вятърът и пътят свистяха край него. Помисли си, че светът се отваря пред него, както тъмнината бяга пред скачащите фарове. Беше свободен. Беше готов. След няколко години — много скоро, защото при тази скорост времето бледнее — името му ще звучи като тръба, изтръгваща хората от съня им. Беше готов за велики, величествени, ненадминати дела в… в… по дяволите… в архитектурата.

Питър Кийтинг разглеждаше улиците на Ню Йорк. Хората, отбеляза мислено той, са изключително добре облечени.

Спря за миг пред сградата на Пето авеню, където бе офисът на „Франкън&Хайер“. Предстоеше му първият работен ден. Разглеждаше хората, минаващи забързано край него. Елегантни са, помисли си, адски елегантни. Погледна тъжно своите дрехи. Ню Йорк щеше да го научи на много неща.

Не биваше да се бави повече. Тръгна към входната врата — миниатюрен дорийски портал; всеки сантиметър съответстваше на точните пропорции, установени от древните творци, които носели надиплени гръцки туники. Между съвършените мраморни колони проблясваше въртяща се никелирана врата, която отразяваше потоците профучаващи автомобили. Кийтинг премина през въртящата се врата, прекоси осветеното мраморно фоайе и влезе в асансьора от лакирано дърво, оцветено в червено и златно, който го издигна тридесет етажа нагоре, изправи се пред махагонова врата, на която имаше тънка медна табелка с изящни букви:

„Франкън&Хайер, архитекти.“

Приемната на офиса на „Франкън&Хайер, архитекти“ приличаше на хладна, задушевна бална зала на аристократична къща в колониален стил. Сребристобелите стени бяха облицовани с плоски пиластри 2 2 Пиластър (арх.) — вградена в стена опорна колона. — Бел.ред. с изваяни йонийски орнаменти; на пиластрите се крепяха тесни корнизи, прекъснати по средата от разполовени гръцки амфори, прилепени към стената. Гравюри на гръцки храмове красяха ламперията. Те бяха твърде дребни, за да бъдат разпознати, но ясно се виждаха колони, фронтони и каменни руини.

Щом прекрачи прага, Кийтинг придоби нелепото усещане, че под краката му има конвейерна лента. Тя го отведе към служителя на рецепцията, седнал до телефонната централа зад бяла балюстрада на парапет във флорентински стил. Лентата го насочи към прага на голяма чертожна зала. Видя дълги, плоски маси, над които от тавана се спускаше гора от чертожни лампи със зелени абажури, огромни папки с чертежи, камари жълти чекмеджета, хартии, тенекиени кутии, мострени тухли, буркани с лепило и календари от строителни компании, повечето със снимки на разголени жени. Главният чертожник хвърли бърз невиждащ поглед към Кийтинг. Беше и отегчен, и преливащ от целесъобразност. Той насочи палец към шкафчетата, посочи с брадичка едно от тях и остана прав, люлеейки се от пети на пръсти, докато Кийтинг навличаше перленосив комбинезон върху скованото си неуверено тяло. Франкън държеше на тези комбинезони. Конвейерната лента спря при една маса в ъгъла на чертожната зала, където Кийтинг се озова пред куп чертежи за довършване, а кокалестият гръб на главния чертожник се отдалечи от него, показвайки ясно, че човекът е забравил за неговото съществуване.

Кийтинг веднага се зае със задачата си, с втренчен поглед и изсъхнало гърло. Не виждаше нищо, освен перления блясък на хартията пред себе си. Изненада се, че чертае съвсем прави линии, въпреки усещането, че ръката му трепери и се отклонява по хартията. Следваше линиите, без да осъзнава накъде водят и защо. Знаеше само, че проектът е нечие страхотно постижение и той не може нито да го оспорва, нито да се мери с него. Зачуди се защо изобщо е смятал, че може да стане архитект.