Айн Рэнд - Изворът

— И?

— Ами, не знам защо се обръщам към теб, но… Хауърд, никога досега не съм го казвал, но разбираш ли, предпочитам да чуя твоето мнение, вместо мнението на декана… вероятно ще последвам съвета на декана, но твоето мнение е по-важно за мен, не знам защо. Нито знам защо ти казвам всичко това.

Роурк се обърна към него, погледна го право в очите и се засмя. Беше младежки, добронамерен, приятелски смях. Малцина бяха виждали Роурк да се смее така. Сякаш някой пое ръката на Кийтинг, за да го успокои. Той забрави, че го чакаха, за да се забавляват в Бостън.

— Хайде — каза Роурк, — да не би да се страхуваш от мен? Какво искаш да ме попиташ?

— За моята стипендия. Парижката награда, която получих.

— Да?

— Стипендията е за четири години. Но от друга страна, преди време Гай Франкън ми предложи да постъпя на работа при него. Днес ми каза, че офертата още е в сила. Чудя се кое от двете да приема.

Роурк го погледна; пръстите на Роурк се движеха бавно, барабанейки по стъпалата.

— Ако искаш съвет от мен, Питър — каза той след кратка пауза, — вече си сбъркал. Защото питаш мен за това. Защото питаш някого. Никога не питай другите. Не и когато става дума за работата ти. Не знаеш ли какво искаш? Как допускаш да не ти е ясно?

— Знаеш ли, именно за това ти се възхищавам, Хауърд. Ти винаги си наясно.

— Остави хвалбите.

— Искрен съм. Как успяваш винаги да взимаш решения?

— А ти как допускаш другите да решават вместо теб?

— Но виж, Хауърд, неуверен съм. Никога не съм сигурен в себе си. Не знам дали съм толкова добър, колкото ми казват. Не бих го признал пред никой друг, освен пред теб. Мисля, че ти го казвам, защото ти винаги си толкова уверен…

— Пити! — Гласът на госпожа Кийтинг избухна зад тях. — Пити, скъпи! Какво правиш там?

Стоеше на входната врата, облечена в най-красивата си рокля от тъмночервена тафта, щастлива и гневна.

— А аз си седя самичка и те чакам! Какво по дяволите правиш на тези мръсни стъпала с официалния си костюм? Веднага се изправи! Влезте вътре, момчета. Приготвила съм ви горещо какао и бисквити.

— Майко, искам да говоря с Хауърд за нещо важно — каза Кийтинг. Все пак се изправи.

Тя сякаш не го чу. Влезе в къщата. Кийтинг я последва.

Роурк ги погледна, вдигна рамене, изправи се и също влезе.

Госпожа Кийтинг седна в едно кресло, полата й от тафта изшумоля.

— Е? — попита тя. — За какво си говорехте навън?

Кийтинг докосна един пепелник, взе кибритена кутия, остави я и без да обръща внимание на майка си, се обърна към Роурк.

— Виж, Хауърд, да си говорим откровено — изрече той високо. — Дали да захвърля стипендията и да започна работа, или да оставя Франкън да почака и да грабна диплома от Академията за изящни изкуства, за да впечатлявам селяндурите? Ти как мислиш?

Настъпи някаква промяна. Беше изпуснал момента.

— Но Пити, нека ти кажа направо… — започна госпожа Кийтинг.

— Чакай малко, майко!… Хауърд, трябва внимателно да го обмисля. Не всеки получава такава стипендия. Тя означава, че който я получи, е много добър. Следване в Академията за изящни изкуства — знаеш колко е важно.

— Не знам — каза Роурк.

— О, по дяволите, известни са ми щурите идеи, но сега говоря практически, за човек в моето положение. Нека за миг оставим настрана идеалите, те със сигурност са…

— Ти не искаш съвет от мен — каза Роурк.

— Разбира се, че искам! Питам теб!

Но Кийтинг ставаше друг, когато имаше слушатели, независимо какви. Беше изпуснал мига. Не знаеше защо, но усещаше, че Роурк знае. Чувстваше се неловко пред погледа на Роурк и това го ядосваше.

— Искам да практикувам архитектура — отсече Кийтинг, — не да говоря за нея! Старата Академия дава голям престиж. Издига те над някогашните редови водопроводчици, които си въобразяват, че могат да строят. От друга страна, да започна кариерата си при Франкън… и то самият Франкън ми го предлага!

Роурк се обърна.

— Колко момчета постигат такова нещо? — продължи Кийтинг, без да се замисля. — След година ще тръбят, че работят за Смит или Джоунс, ако въобще си намерят работа. А аз ще работя във „Франкън&Хайер“!

— Съвсем прав си, Питър — изправи се госпожа Кийтинг. — Не искаш съвет от майка си по такъв въпрос. Твърде важно е. Ще те оставя да го решаваш с господин Роурк.

Кийтинг погледна майка си. Не искаше да узнае какво мисли тя; беше наясно, че единственият му шанс е да вземе решение, преди да е чул мнението й; тя стоеше, загледана в него, готова да се обърне и да излезе от стаята; той знаеше, че не се преструва — щеше да излезе, ако той поиска. Искаше му се тя да излезе, искаше го отчаяно. Каза й: