Айн Рэнд - Изворът

Замисли се колко много е направила майка му за него. Тя често напомняше, че е дама и е завършила гимназия; въпреки това работеше усилено, приемайки наематели в дома си — нечувана жертва за нейния род.

Баща му имаше магазин за канцеларски стоки в Стантън. Променящите се времена сложиха край на бизнеса му, а хернията сложи край на Питър Кийтинг-баща преди дванадесет години. Луиза Кийтинг остана с къщата в дъното на порядъчна улица, с годишна рента от изплащана редовно застраховка — следеше я внимателно — и със своя син. Рентата беше скромна, но госпожа Кийтинг успяваше да свърже двата края с помощта на наема и твърдата си воля. През лятото синът й помагаше като работеше в хотели или позираше за реклами на шапки. Госпожа Кийтинг реши, че синът й ще заеме полагащото му място в света. Тя се вкопчи в това свое решение неусетно и неумолимо като пиявица… Интересно, спомни си Кийтинг, по едно време искаше да стане художник. Майка му бе тази, която избра по-добра сфера, за да изяви той дарбата си да рисува. „Архитектурата — каза тя — е толкова уважавана професия. Освен това в тази професия се срещаш с най-подходящите хора.“ Подтикна го към кариерата му, без той да усети как или кога. Странно, помисли Кийтинг, не се беше сещал за младежката си амбиция от години. Странно, че точно сега го жегна споменът за нея. Е, точно тази нощ трябва да си я спомни… и да я забрави завинаги.

Архитектите, помисли той, винаги градят блестящи кариери. Издигнат ли се, остават на върха. И изведнъж се сети за Хенри Камерън — проектираше небостъргачи преди двадесет години, а сега е стар пияница с кантора на крайбрежна улица. Кийтинг потръпна и ускори крачка.

Запита се дали хората го гледат. Наблюдаваше правоъгълниците на осветените прозорци. Щом се дръпнеше перде и се покажеше нечия глава, той се питаше дали човекът се е показал, за да го види; ако не сега, това ще се случи един ден; един ден всички ще го гледат.

Хауърд Роурк седеше на стъпалата на верандата, когато Кийтинг наближи къщата. Беше се облегнал назад на стъпалата, опрян на лакти, дългите му крака бяха изтегнати. Колоните на верандата бяха обвити с грамофончета, които образуваха завеса между къщата и светлината на ъгловата улична лампа.

Електрическият глобус в пролетната вечер беше странна гледка. Улицата изглеждаше по-мрачна и смътна; глобусът висеше самотен, като празно пространство. Около него се виждаха само няколко натежали разлистени клони, неподвижни до очертанията на празното пространство. Осветените листа изглеждаха огромни, сякаш в тъмнината нямаше нищо друго, освен водопад от листа. На светлината на стъкленото кълбо листата изглеждаха по-живи; то ги обезцветяваше с обещанието, че през деня ще бъдат с най-ярък зелен цвят; светлината отнемаше зрението и го заменяше с ново сетиво. То не бе нито обоняние, нито осезание, а и двете заедно, то бе усещане за пролет и пространство.

Кийтинг спря, разпознавайки абсурдната оранжева коса на тъмната веранда. Това беше единственият човек, когото искаше да види тази вечер. Зарадва се, че Роурк е сам, но и малко се уплаши.

— Поздравления, Питър — каза Роурк.

— О…, благодаря… — Кийтинг с изненада си даде сметка, че това поздравление му доставя много по-голямо удоволствие от всяко друго, получено през деня. Плахо се зарадва от одобрението на Роурк, но веднага си каза, че е глупак. — … искам да кажа…, знаеше ли, или… — Добави рязко; — Майка ми ли ти каза?

— Да, каза ми.

— Не е трябвало да ти казва!

— Защо да не ми каже?

— Виж, Хауърд, знаеш колко съжалявам, че те…

Роурк отметна глава и го погледна.

— Забрави — каза Роурк.

— Аз… има нещо, за което искам да поговорим, Хауърд, да ти поискам съвет. Имаш ли нещо против да седна?

— Какво е то?

Кийтинг седна на стъпалата до него. Не беше в състояние да изиграе никаква роля в присъствието на Роурк. Освен това точно в този момент нямаше никакво желание да играе роля. Чу шумоленето на падащ лист, който се приземи с тънък, стъклен, пролетен звук.

Усети, че е привързан към Роурк. В тази привързаност имаше болка, удивление и безпомощност.

— Нали няма да помислиш — каза Кийтинг тихо и съвсем искрено, — че е отвратително да те питам за моите неща, когато ти току-що беше…?

— Казах ти да забравиш за това. Какво е проблемът?

— Знаеш ли — каза Кийтинг неочаквано откровено и за самия него, — често съм си мислил, че си луд. Но знам, че знаеш много неща за нея — за архитектурата, — които онези глупци никога не са знаели. И знам, че я обичаш така, както те никога не ще я обичат.