Айн Рэнд - Изворът

— Но, майко, какво говориш? Разбира се, че искам да чуя мнението ти. Какво… какво мислиш?

Тя не обърна внимание на раздразнението в гласа му. Усмихна се.

— Пити, аз нямам мнение. Ти трябва да решиш. Винаги решенията взимаш ти.

— Добре… — изрече той колебливо, втренчен в нея, — ако отида в Академията за изящни изкуства…

— Чудесно — каза госпожа Кийтинг, — иди в Академията. Тя е прочута. През цял океан от къщи. Разбира се, ако отидеш, господин Франкън ще си избере някой друг. Хората ще говорят за това. Всички знаят, че всяка година господин Франкън избира най-доброто момче от Стантън за своята фирма. И какво ще стане, когато някое друго момче получи тази работа? Но сигурно това няма значение.

— Какво… какво ще кажат хората?

— Нищо съществено, предполагам. Освен че другият е най-добрият от випуска. Допускам, че ще избере Шлинкър.

— Не! — преглътна ядно той. — Не и Шлинкър!

— Да — каза мило тя. — Шлинкър.

— Но…

— А защо да те е грижа какво ще кажат хората? Най-важното е да си доставиш удоволствие.

— И смяташ, че Франкън…

— Защо да мислим за Франкън? За мен той не е важен.

— Майко, искаш ли да започна работа при Франкън?

— Нищо не искам, Пити. Ти си шефът.

Чудеше се дали наистина харесва майка си. Но тя беше неговата майка, а за всеки това автоматично означаваше, че я обича. Той беше приел за даденост, че онова, което изпитва към нея, е обич. Не знаеше по каква причина трябва да се съобразява с мнението й. Тя му беше майка и това изглежда се приемаше като причина.

— Да, разбира се, майко… Но… да, знам, но… Какво ще кажеш, Хауърд?

Прозвуча като зов за помощ. Роурк беше там, на кушетката в ъгъла, полуизлегнат, отпуснат като коте. Кийтинг често му се удивяваше; беше виждал как Роурк се движи с безшумна напрегнатост, сдържаност и прецизност, също като котка; беше го виждал и отпуснат като котка, в пълно, почти безформено спокойствие, сякаш в тялото му няма нито една твърда кост. Роурк го погледна и каза:

— Питър, знаеш какво мисля за двете ти възможности. Избери по-малкото зло. Какво ще научиш в Академията за изящни изкуства? Единствено още ренесансови дворци и оперетни декори. Те ще унищожат всичко, което носиш в себе си. Понякога човек прави добри неща, ако го оставят да работи. Ако наистина искаш да научиш нещо, започни работа. Франкън е копеле и глупак, но там ще проектираш. Така ще се подготвиш много по-бързо за самостоятелна работа.

— Дори господин Роурк понякога говори разумно — каза госпожа Кийтинг, — макар да говори като шофьор на камион.

— Наистина ли смяташ, че правя хубави неща? — Кийтинг го погледна, а в очите му сякаш бе останала следа от тези думи. Всичко друго беше без значение.

— Понякога — каза Роурк. — Не често.

— Сега, след като решението е взето… — обади се госпожа Кийтинг.

— Аз… трябва да помисля, майко.

— Сега, след като решението е налице, какво ще кажете за какаото? Тутакси ще ви го поднеса!

Тя се усмихна на сина си с невинна усмивка, изразяваща покорство и благодарност. Роклята й изшумоля на излизане от стаята.

Кийтинг закрачи нервно, спря, запали цигара, изпусна отривисто дима и погледна Роурк.

— А ти какво ще правиш, Хауърд?

— Аз ли?

— Много егоистично е да те занимавам със себе си. Майка е добронамерена, но ме влудява… Е, да оставим това. Какво ще правиш?

— Отивам в Ню Йорк.

— О, виж ти. Да си търсиш работа?

— Да си намеря работа.

— Като… архитект?

— Като архитект, Питър.

— Чудесно. Радвам се. Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Ще работя при Хенри Камерън.

— О, не, Хауърд!

Роурк се усмихна бавно, ъгълчетата на устата му се изостриха, но не каза нищо.

— Не, Хауърд!

— Да.

— Но той е нищожен, вече е никой! Зная, че е бил прочут, но това е минало! Вече не получава големи поръчки, от години не е получил нито една! Казват, че кантората му е истинска дупка. Какво бъдеще ще имаш при него? Какво ще научиш?

— Не много. Само как да проектирам.

— За бога, не можеш да постъпиш така, съзнателно да се провалиш! Мислех… ами да, мислех си, че си научил нещо днес!

— Научих.

— Слушай, Хауърд, ако смяташ, че никой няма да те вземе сега, никой по-добър, ами, аз ще ти помогна. Ще подработя стария Франкън, ще намеря връзки и…

— Благодаря ти, Питър. Не е необходимо. Решил съм.

— Какво каза той?

— Кой?

— Камерън.

— Не го познавам.

Отвън се чу клаксон. Кийтинг си спомни, хукна да се преоблича, блъсна се в майка си на вратата и събори една чаша от тежкия поднос.