Айн Рэнд - Изворът

— Точно така. Точно това щях да кажа. Междуетажен корниз с орнаменти… Но… но виж, това ще наложи да се намалят прозорците, нали?

— Да — каза Кийтинг, прибавяйки малко неувереност към тона, с който разговаряше със състудентите си, — но прозорците не са толкова важни за сградата, колкото достойнството на фасадата й.

— Точно така. Достойнство. Достойнството е най-важното, което трябва да даваме на нашите клиенти. Да, определено корниз с орнаменти… Само че… слушай, вече одобрих предварителните чертежи, и Стенгъл толкова хубаво е направил рисунката.

— За г-н Стенгъл ще е удоволствие да я промени, ако вие го посъветвате.

Очите на Франкън уловиха за миг погледа на Кийтинг. След това сведе клепачи и внимателно махна една прашинка от ръкава си.

— Да, да… — каза неопределено той. — Но… наистина ли смяташ, че междуетажният корниз е толкова важен?

— Смятам — бавно каза Кийтинг, — че е по-важно да се направят промените, които според вас са необходими, отколкото да одобрявате всяка скица, както я е направил г-н Стенгъл.

Франкън не каза нищо, а само го гледаше втренчено. Тъй като погледът на Франкън бе съсредоточен, а ръцете му отпуснати, Кийтинг разбра, че е поел огромен риск и е спечелил; изплаши се от риска едва след като разбра, че е спечелил.

Гледаха се мълчаливо през бюрото. И двамата осъзнаха, че са мъже, които могат да се разбират.

— Ще има междуетажен корниз с орнаменти — каза Франкън спокойно и властно. — Остави това тук. Кажи на Стенгъл, че искам да го видя.

Кийтинг тръгна към вратата. Франкън го спря. Гласът на Франкън беше весел и топъл:

— Кийтинг, между другото, мога ли да ти дам един съвет? Само между нас, нямам никакво желание да те обидя, но винено червена вратовръзка ще стои далеч по-добре на сивия ти комбинезон от синята, не мислиш ли?

— Да, сър — каза спокойно Кийтинг. — Благодаря ви. Утре ще бъда с винена вратовръзка.

Излезе и тихо затвори вратата.

На връщане в приемната Кийтинг видя, че изискан мъж с посивяла коса изпраща една дама до вратата. Мъжът не носеше шапка и очевидно работеше в кантората; дамата имаше къса наметка от визон и очевидно бе клиентка.

Мъжът не се кланяше до земята, не й постилаше килим за да мине, не й вееше с ветрило; той само й държеше вратата. Но на Кийтинг му се стори, че мъжът прави всички тези неща.

„Фринк Нашънъл Банк“ се издигаше над Южен Манхатън и дългата й сянка се местеше по небето, заедно с движението на слънцето, като огромна часовникова стрелка над мрачните жилищни блокове от Аквариума до моста Манхатън. Щом залезеше слънцето, на негово място грейваше факелът на Адриановата гробница и заливаше с блестящи пурпурни петна стъклата на прозорците в радиус от няколко мили, по горните етажи на сградите, достатъчно високи, за да отразяват светлината му. „Фринк Нашънъл Банк“ представяше цялата история на римското изкуство с подбрани негови образци. От години тя бе смятана за най-красивата сграда и Ню Йорк, тъй като в града нямаше здание с някакъв класически детайл, който да не присъства в архитектурата на банката. По нея имаше толкова много колони, корнизи, фризове, триножници, гладиатори, амфори и волути, че сякаш не беше построена от бял мрамор, а бе изстискана от шприц за сладкиши. И все пак тя беше от бял мрамор. Това не бе известно на никого, освен на собствениците, които бяха платили мрамора. Сега той бе замърсен, покрит с петна като от проказа, нито кафяви, нито зелени, а най-лошото съчетание от двата цвята — цвят на бавна тлен, на пушек, бензинови пари и киселини, разяждащи деликатния камък, подходящ за чист въздух и волна природа. Но сградата на „Фринк Нашънъл Банк“ пожъна огромен успех. Толкова огромен, че стана последната, проектирана от Гай Франкън; оттогава славата й му спестяваше необходимостта да работи.

Три преки на изток от „Фринк Нашънъл Банк“ се издигаше зданието, наречено „Дана“. То беше няколко етажа по-ниско и не се славеше с нищо. Линиите му бяха прави и изчистени, изразителни и подчертаващи хармонията на вътрешния скелет от стомана, подобно на човешкото тяло, което дава израз на съвършените си кости. Тази сграда нямаше други украшения. Не излагаше на показ нищо, освен прецизните си остри ъгли, съчетанието от равнини, дългите редици прозорци, спускащи се като потоци лед от покрива до тротоарите. Нюйоркчани рядко поглеждаха „Дана Билдинг“. Понякога някой посетител от провинцията ненадейно се изправяше пред нея в лунната светлина и спираше, чудейки се от какъв сън е това видение. Но такива посетители бяха рядкост. Наемателите на „Дана Билдинг“ казваха, че не биха я заменили с никоя друга сграда на земята; те се наслаждаваха на светлината, пространството, изящната логика на разпределението на залите и кабинетите. Но наемателите на „Дана Билдинг“ не бяха много; никой виден човек не искаше офисът му да е в сграда, която „прилича на склад“.