Айн Рэнд - Изворът

Роурк застана на прага. Двамата се гледаха през дългата стая.

Светлината от вентилационната шахта беше сива. Прахът, покрил чертожната маса и няколко зелени папки, приличаше на ситни кристали, натрупани от светлината. Но на стената между прозорците Роурк видя закачена рисунка. Беше единствената рисунка в стаята — рисунка на небостъргач, какъвто нямаше на света.

Роурк първи отмести поглед и го насочи към рисунката. Прекоси кабинета, спря пред нея и я загледа. Камерън го проследи с очи. Тежкият му поглед бе като дълга, тънка игла, прикрепена в единия край и описваща бавно окръжност с връх, здраво забит в тялото на Роурк. Камерън се вгледа в оранжевата коса, в ръката, вдигната с длан към рисунката с леко свити пръсти, застинали не в движение, а в молба или за да хванат нещо.

— Е? — каза най-после Камерън. — Да говориш с мен ли дойде, или да гледаш рисунки?

Роурк се обърна към него.

— И двете.

Отиде до бюрото. Роурк винаги караше хората да забравят собственото си съществуване; но Камерън внезапно си даде сметка, че никога не се бе чувствал толкова истински, колкото под будния поглед, вторачен в него.

— Какво искаш? — каза рязко Камерън.

— Бих искал да работя за вас — отвърна тихо Роурк. Гласът му изрече: „Бих искал да работя за вас.“ Тонът на гласа каза: „Ще работя за вас.“

— Така ли? — каза Камерън без да съзнава, че отговаря на неизказано изречение. — Какъв е проблемът? Не те иска никой от големите и по-добри играчи ли?

— Не съм се обръщал към никой друг.

— Защо? Да не би да смяташ, че тук ще ти е най-лесно за начало? Мислиш, че всеки може да постъпи на работа тук без проблем? Знаеш ли кой съм?

— Да. Затова съм тук.

— Кой те изпрати?

— Никой.

— Защо по дяволите избра мен?

— Мисля, че знаете защо.

— Какво адско дебелоочие те кара да допуснеш, че ще те взема? Да не би да ме смяташ за толкова закъсал, че да отворя широко врати за всеки негодник, който ми окаже честта да се появи? „Старият Камерън — казваш си ти — си е изпял песента, впиянчил се е…“, хайде, знам, че го мислиш!… „алкохолизиран нещастник, не може да придиря!“ Така ли?… Хайде, отговаряй! Отговори ми, по дяволите! Какво си се вторачил? Така ли е? Давай! Отречи го!

— Няма нужда.

— Къде си работил досега?

— Сега започвам.

— Какво си правил?

— Учих три години в Стантън.

— О? Господинчото го домързя да завърши?

— Изключиха ме.

— Чудесно! — Камерън блъсна с юмрук по бюрото и се изсмя. — Блестящо! Не си за въшливата паплач в Стантън, но ще работиш за Хенри Камерън! Решил си, че тук е кофа за смет ли? Защо те изритаха? Заради пиянство? Жени? Защо?

— Заради това — каза Роурк и разгъна чертежите си.

Камерън погледна първия чертеж, погледна втория, после разгледа всички до един. Роурк слушаше как шумоли хартията, докато Камерън трупа листовете. Камерън вдигна глава.

— Седни.

Роурк седна. Камерън се вторачи в него, дебелите му пръсти забарабаниха по купчината чертежи.

— Значи мислиш, че ги бива? — каза Камерън. — Ами те са ужасии. Нямам думи. Това е престъпно. Виж — той размаха един чертеж пред лицето на Роурк, — погледни. Каква е идеята ти, за бога? Какво те е прихванало, че така си насякъл тези линии? Да не би да си искал да направиш нещо красиво, защото е трябвало да скърпиш всичко това? За какъв се мислиш? За Гай Франкън ли, с Божията помощ?… Погледни, глупако, тази сграда! Хрумва ти някаква идея и не знаеш за какво ти е! Натъкваш се на нещо прекрасно и трябва да го съсипеш! Знаеш ли колко много още трябва да учиш?

— Да. Затова съм тук.

— Я погледни това! Иска ми се да съм правил такива неща на твоята възраст! Но защо си оплескал работата? Знаеш ли какво бих направил аз? По дяволите стълбищата и по дяволите котелното! Когато полагаш основите…

Той говори дълго и яростно. Ругаеше. Не хареса нито една скица. Но Роурк отбеляза, че говори така, сякаш сградите вече се строят.

Камерън млъкна внезапно, бутна чертежите и ги затисна с юмрук. Попита:

— Кога реши да станеш архитект?

— Когато бях на десет години.

— На тази възраст хората не знаят какво искат от живота, ако изобщо знаят. Лъжеш.

— Лъжа ли?

— Не ме зяпай така! Не можеш ли да гледаш другаде? Защо реши да станеш архитект?

— Тогава не знаех. Но причината е, че никога не съм вярвал в Бог.

— Стига бе, говори смислено.

— Защото обичам тази земя. Тя е всичко, което обичам. Не харесвам формата на нещата на тази земя. Искам да ги променя.

— За кого?