Айн Рэнд - Изворът

Слизайки по стълбите, Кийтинг хвърли списанието високо във въздуха и ловко го хвана, устните му се свиха, сякаш за да подсвирне, но не издадоха никакъв звук.

В чертожната зала той видя Тим Дейвис, най-добрия си приятел, унило наведен над някакъв чертеж. Тим Дейвис беше високото русо момче, което Кийтинг бе забелязал отдавна, защото усети без видима причина, но със сигурност — Кийтинг винаги усещаше тези неща, — че той е предпочитаният чертожник в кантората. Кийтинг си уреждаше да му възлагат възможно най-често части от проекти, по които работи Дейвис. Започнаха да обядват заедно и след работа посещаваха тихо малко заведение, където сервираха алкохол на черно. Кийтинг изслушваше внимателно разказите на Дейвис за любовта му към някоя си Илейн Дъфи, без да запомни нито дума.

Дейвис бе затънал в мрачно униние, устата му яростно стискаше едновременно цигара и молив. Излишно беше Кийтинг да го пита какво е станало. Просто наведе приятелски лице над рамото на Дейвис. Дейвис изплю цигарата и избухна. Току-що бе научил, че трябва да работи извънредно през нощта, трети път през тази седмица.

— Трябва да остана до късно, Бог знае докога! Трябва да завърша този проклет боклук тази вечер! — той удари листовете пред себе си. — Погледни! Нужни са ми часове, за да свърша! Какво да правя?

— Ами, ти си най-добрият тук, Тим, има нужда от теб.

— По дяволите! Имам среща с Илейн довечера! Как да не отида? За трети път! Тя няма да ми повярва! Така ми каза последния път! Писна ми! Ще се кача при Могъщия Гай и ще му кажа къде да си завре плановете и работата! Стига толкова!

— Чакай — каза Кийтинг и се наведе още повече към него. — Чакай! Има и друг начин. Аз ще ги завърша вместо теб.

— Моля?

— Ще остана. Ще ги направя. Не се страхувай. Никой няма да забележи разликата.

— Пит! Наистина ли?

— Разбира се. Нямам какво да правя тази вечер. Само изчакай всички да си тръгнат, след това се измъквай.

— О, Пит! — въздъхна изкушено Дейвис. — Но виж, ако открият, ще ме уволнят. Ти си твърде нов за тази работа.

— Няма да открият.

— Не мога да изгубя работата си, Пит. Знаеш, че не мога да си го позволя. С Илейн скоро ще се женим. Ако се случи нещо…

— Нищо няма да се случи.

Малко след 18 ч. Дейвис крадешком напусна празната чертожна зала, а Кийтинг остана на неговата маса.

Сведен под единствената светеща зелена лампа, Кийтинг хвърли поглед към опустялото пространство в трите дълги зали, необичайно притихнали след напрегнатия ден. Почувства, че ги притежава, че ще ги притежава, усети го толкова сигурно, колкото движението на молива в ръката си.

Беше девет и половина, когато завърши чертежите, подреди ги внимателно на масата на Дейвис и излезе от кантората. Тръгна по улицата, изпълнен с усещане за лекота и свобода, като след хубава вечеря. И тогава внезапно осъзна самотата си. Трябваше да разкаже на някого какво направи тази вечер. Но нямаше на кого. За първи път му се прииска майка му да е в Ню Йорк. Но тя остана в Стантън, очаквайки деня, когато той ще може да я вземе при себе си. Нямаше къде да отиде, освен в приличния малък пансион на Западна Двадесет и осма улица, и да се изкачи три етажа до своята чиста, задушна малка стая. Беше се запознал с различни хора в Ню Йорк, с много хора, с много момичета. С едно от тях беше прекарал приятна нощ, въпреки че не си спомняше фамилното и име; но сега нямаше желание да се срещне с никой от тези хора. Сети се за Катрин Холси.

Изпратил й бе телеграма вечерта, след като се дипломира и после я забрави. Поиска му се да я види. Това непреодолимо желание възникна при отекването на името й в паметта му. Скочи в един автобус, тъй като Гринич Вилидж беше далеч, качи се на празния втори етаж, седна на най-предната седалка и проклинаше светофарите, щом светнеше червено. Винаги се чувстваше така, когато си мислеше за Катрин. Почуди се какво му става.

Запозна се с нея преди година в Бостън. Тогава тя живееше там с овдовялата си майка. Катрин му се стори грозновата и скучна, не се отличаваше с нищо, освен с хубава усмивка, а тя не беше достатъчна причина да я вижда отново. Звънна й по телефона още на следващата вечер. От множеството момичета, които опозна в студентските си години, тя бе единствената, с която не успя да стигне по-далеч от няколко целувки. Можеше да има всяко момиче, което пожелае, и добре го знаеше; знаеше, че и Катрин може да бъде негова; желаеше я; тя го обичаше и му го бе признала просто, открито, без страх или свенливост, без да иска нищо, без да очаква нищо от него; но той не се възползва от това. Гордееше се с момичетата, с които ходеше тогава — те бяха най-красивите, най-известните, най-добре облечените, и се наслаждаваше на завистта на своите състуденти. Срамуваше се от небрежната външност на Катрин, която никое момче не би погледнало повторно. Но се чувстваше най-щастлив, когато я водеше на танци, организирани от студентското дружество. Много пъти се бе влюбвал неудържимо, кълнейки се, че не може да живее без това или онова момиче; забравяше за Катрин по цели седмици, а тя никога не му напомняше за себе си. И винаги се връщаше при нея, внезапно, необяснимо, както стана и тази вечер.