Ирина Коробейникова - Москва – Варна. Сборник прозаических переводов с болгарского языка участников Первого Международного конкурса-фестиваля

– Доброе утро, – говорит она, колеблется и добавляет, – моя девочка.

Я провожу пальцами по ее волосам и целую в щеку.

– Выпьем кофе?

– Только что встала и уже ищешь кофе! Умойся, позавтракай. Есть булочки.

– Давай выпьем кофе. Оставь булочки.

Траур, казалось, прилип к ее лицу. Фиолетовые тени под глазами были очерчены тонкими черными морщинами по краям – как подсохшие пятна грязи после обильных потоков слёз. Ее спортивный костюм отвис на коленях. Торчат отбеленные непричёсанные волосы. Я наблюдал за ней какое-то время, пока пью горячий кофе. Она оставляет чашку и ставит её на лакированный поднос.

– Я рада, что я твоя дочь.

– Почему?

– Почему нет?

Мы молчим со слезами на глазах. Я не могу признаться вслух, что я тоже шокирована смертью ее матери и ее брата в один и тот же год.

– Соседка заходила ко мне на днях. Хочешь сметаны?

– Да.

– Мы недавно пригласили их на обед, – продолжает она, вытирая слезы рукавом с фиолетовыми разводами. – Ее муж уже уходил, а твой отец заснул. А его сигарета продолжала дымиться.

– Это тот, у кого дочь с тремя детьми? Он вытащил.

– Ну, да, да …, – моя мама берет ложку, черпает сливки из банки и выливает их в мой кофе.

Протягивает мне один стакан и берет другой. Садится и сначала перемешивает содержимое моего стакана, а затем ее.

– Она рассказала мне что-то. Тебе это должно понравиться.

– Вряд ли…, – говорю я без интереса, но потом кашляю и смотрю на нее с нетерпением.

Не могу дождаться, чтобы снова услышать ее голос.

Пробуждам се. През сините пердета в северната спалня не мога да се различа дали е ден. Обувам вълнените си шушони на босо и излизам в ледения коридор. На село винаги е по-студено, отколкото в топлия ми софийски апартамент. Днес майка ми е в къщата и ще се грижи за децата ми. Мисълта за това ме размеква и аз се превръщам в топъл кравай, увит в памучна кърпа върху старото, прилично на паница махагоново легло.

Унасям се в полудрямка. Представям си как приготвя вкусотии, гали перушинените коси на хлапетата и не им говори нищо.

Ставам към обяд. Протягам се и се заглеждам в отсенките, които хвърлят асмите по пердетата. Ставам и се обличам. Нахълтвам в кухнята като закъснял ученик. Майка ми бърка яйца с гръб към мен. Изчаквам няколко секунди, но тя не се обръща. Приближавам се и я прегръщам през кръста.

– Добро утро – казва тя, поколеба се и добавя: – моето момиче.

Прокарвам пръстите на ръцете си през косата й и я целувам по бузата.

– Ще пием ли кафе?

– Още със ставането и искаш кафе! Измий се, закуси. Има кифлички.

– Да пием кафе. Зарежи кифличките.

Траурът сякаш се е налепил върху лицето й. Лилавите бразди под очите й се очертават от тънки черни прорези по краищата – като засъхнали мръсни петна след обилно сълзене. Анцугът й виси отпуснат в коленете. Побелелите коси стърчат несресани. Наблюдавам я известно време, докато сипва горещо кафе. Тя оставя хватките и полага чашите в лакирана табла.

– Радвам се, че съм ти дъщеря.

– Защо?

– А защо не?

Млъкваме с насълзени очи. Не мога да призная на глас, че и аз съм потресена от смъртта на майка й и брат й в една и съща година.

– Онзи ден при мен дойде съседката. Сметана искаш ли?

– Да.

– Бяхме ги канили на обяд – продължава тя, докато избърсва с ръкав сълзите от лилавите вади. – Мъжът й си тръгна, а баща ти заспа. Тя остана да изпуши една цигара.

– Това тази, която има дъщерята с три деца ли? Онази дръпнатата.

– Е, да, да… – майка ми взима лъжичката, гребва сметана от бурканчето и сипва в кафето ми.

Подава ми едната чаша и взима другата. Сяда и разбърка първо съдържанието на моята чаша, а след това на нейната.

– Тя ми разказа нещо. Ще ти хареса.

– Едва ли – отвръщам без интерес, но после се изкашлям и я поглеждам с престорено очакване.

Нямам търпение да чуя отново гласай.

Лисица, свернувшись калачиком в тени кустарника и притворившись спящей, не выпускала из виду своего пятимесячного детеныша и наблюдала за каждым его движением.

Лисенок стоял на лесной тропинке на неуверенно-дрожащих лапах, время от времени присаживаясь и поджимая трусливый хвост. Его уши, мягкие, как бархотка, не по размеру большие, выглядевшие смешно на маленькой головке, улавливали малейшие звуки, как казалось на первый взгляд, безмолвной дубравы. Он стоял здесь с полудня под солнечными лучами, пробивающимися сквозь начавшую желтеть листву. Солнечные блики весело прыгали по поляне. Боясь пошевелиться и не покидая занятого места, лисенок только изредка менял положение тела. Ложился, садился, вставал на четыре лапы… И все повторялось снова. Подергивая влажным носом, он пытался уловить запах матери. И постоянно поскуливал, вымаливая прощения.