Сара Шепард - Безпощадно

— Ами, да. — Хана се размърда притеснено.

— Искам да ги вземеш и да ги отнесеш в колежа. Иди в общежитието „Фридман“. Задната врата винаги е отключена — можеш да влезеш оттам. Качи се на четвъртия етаж, стая 413. Комбинацията на ключалката е пет-девет-две-нула. Когато влезеш, пъхни хапчетата под възглавницата. Или в шкафа. На някое място, което хем да е скрито, хем не чак толкова.

— Чакай малко, чия е тази стая?

Спенсър сви пръстите на краката си. Надяваше се Хана да не я попита за това.

— На… Келси е — призна си тя. — Моля те, не ме съди, Хана. Няма да издържа тук. Тя иска да ме съсипе, разбираш ли? Искам да занесеш хапчетата в нейната стая, а след това да се обадиш на ченгетата и да кажеш, че всички в „Пен“ знаят за нея, че е дилър. Освен това спомени, че е често се е забърквала в неприятности. Това ще накара ченгетата да претърсят стаята й.

— А Келси наистина ли е дилър? — попита Хана.

— Ами, не. Едва ли.

— Значи ти искаш да натопя Келси за нещо, което двете сте свършили?

Спенсър затвори очи.

— Гаранция ти давам, че в този момент Келси е в стаята за разпити и здраво ме топи. Трябва да се опитам да се измъкна.

— Но аз заминавам за Исландия след два дни! — възрази Хана. — Не ми се иска да минавам през митницата, при положение, че току-виж издадат заповед за моя арест.

— Няма да те хванат — увери я Спенсър. — Обещавам ти. Освен това… помисли за Ямайка. Не забравяй как всички щяхме да загазим здраво, ако не се бяхме подкрепяли.

Стомахът на Хана се сви. Тя правеше всичко възможно да изтрие инцидента в Ямайка от съзнанието си и до края на годината избягваше приятелките си, за да не събудят спомените за ужасното събитие. Същото им се беше случило и когато най-добрата им приятелка Алисън Дилорентис — която всъщност беше Кортни, тайната близначка на Али — се появи в последния ден на седми клас. Понякога трагедиите сплотяват приятелите. В други случаи ги разделят.

Но сега Спенсър се нуждаеше от нея, също както Хана бе имала нужда от приятелките си в Ямайка. Те бяха спасили живота й. Хана стана и нахлу чехлите си.

— Добре — рече тя. — Ще го направя.

— Благодаря ти — каза Спенсър. После затвори и усети как облекчението я залива като прохладен, мъглив дъжд.

Вратата рязко се отвори и телефонът едва не падна от ръцете й. Същото намръщено ченге връхлетя в стаята. Когато забеляза телефона й, бузите му пламнаха.

— Какво прави това у теб?

Спенсър го остави на масата.

— Никой не ми го поиска.

Ченгето грабна телефона и го пусна в джоба си. След това хвана Спенсър за ръката и грубо я изправи.

— Да вървим.

— Къде ме водите?

Полицаят я избута в коридора. Удари я миризма на гранясала храна.

— Сега ще си поговорим.

— Вече ви казах, че нищо не знам — възрази Спенсър. — Какво ви каза Келси?

Ченгето се подсмихна.

— Да видим дали разказите ви ще съвпаднат.

Спенсър се вцепени. Представи си как новата й приятелка стои в стаята за разпити, спасява собственото си бъдеще и съсипва нейното. След това си представи Хана, която се мята в колата си и зарежда в джипиеса си пътната карта до университета на Пенсилвания. При мисълта, че ще натопи Келси, стомахът й се сви, но нима имаше друг избор?

Ченгето отвори някаква врата и посочи на Спенсър един от офисстоловете.

— Доста неща трябва да ни обясните, госпожице Хейстингс.

„Така си мислиш ти“ — каза си Спенсър и изпъна рамене. Знаеше, че решението й е добро. Трябваше да се погрижи за себе си. И след като знаеше, че Хана вече е на път, тя бе сигурна, че ще се отърве.

Едва по-късно, след като Хана беше подхвърлила наркотиците, след като се беше обадила в централата и след като Спенсър беше чула две ченгета да обсъждат обиска на стая 413 в общежитието „Фридман“, тя научи истината: Келси не беше казала нищо, което да уличи нея или Спенсър в извършването на престъпленията, в които ги бяха обвинили. Толкова й се искаше да промени всичко, но вече беше късно — ако признаеше, че е излъгала, това щеше да я вкара в още по-големи неприятности. По-добре да си мълчи. Вече нищо не можеше да насочи полицията към нея.

Скоро след това ченгетата я пуснаха с предупреждение. Когато Спенсър излизаше от стаята за задържани, тя видя двама полицаи да водят Келси по коридора. Държаха я здраво от двете страни, сякаш приятелката й беше сериозно загазила. Когато мина покрай нея, Келси я погледна уплашено. „Какво става тук? — питаше погледът й. — Какво знаят за мен?“. Спенсър сви рамене, сякаш нямаше никаква представа, след което излезе навън в нощта, спокойна, че бъдещето й е спасено.