Сара Шепард - Око за око

Емили обърна малката кутийка от „Тифани“, която лежеше в скута й. Беше отмъкнала една от масата, защото реши, че преди да си тръгне, няма да е зле да си прибере и балния подарък.

— Значи нищо не се случи? — попита Тоби. — Толкова си тиха.

Емили издиша с надути бузи. Преди да отговори те преминаха край три ниви с царевица.

— Разговарях с една гледачка на таро.

Тоби се намръщи, недоумявайки.

— Тя ми каза, че тази вечер ще ми се случи нещо. Нещо, което ще промени живота ми. — Емили се опита да се засмее. Тоби отвори уста да каже нещо, но бързо се отказа.

— Това донякъде се сбъдна — рече Емили. — Сблъсках се с онова момче, Бен. Същият, който беше в коридора на басейна и който… нали се сещаш. Както и да е, опита отново… Знам ли, мисля, че се опита да ме нарани.

— Какво?

— Всичко е наред. Добре съм. Той просто… — Брадичката на Емили трепереше. — Не знам. Може би си го заслужих.

— Защо? — Тоби стисна зъби. — Какво направи?

Емили хвана бялата панделка, с която бе привързана кутията. По предния прозорец започнаха да падат дъждовни капки. Тя си пое дълбоко въздух. Наистина ли смяташе да изрече това на глас?

— Двамата с Бен преди излизахме. Докато още бяхме заедно, той ме хвана да се целувам с друг. С едно момиче. Наричаше ме обратна и когато се опитах да му обясня, че не съм, той се опита да ме накара да му го докажа. Да го целуна и… няма значение. Точно това се случваше когато ти се появи в коридора при съблекалните.

Тоби се извъртя към нея в неудобна поза.

Емили погали бялата гардения, която той й бе дал да закичи на роклята си.

— Проблемът е, че аз май съм обратна. Тоест, аз наистина обичах Алисън Дилорентис. Но си мислех, че обичам само Али, а не че съм лесбийка. Сега… сега вече не знам. Може би Бен е прав. Може би съм гей. Може би просто трябва да го приема.

Емили не можеше да повярва, че думите излизаха толкова лесно от устата й. Тя се обърна към Тоби. Устата му бе отпусната спокойно. Тя си помисли, че може би сега е моментът той да си признае, че е бил гаджето на Али. Вместо това той рече тихо:

— Защо толкова се страхуваш да го признаеш?

— Защо ли? — Емили се засмя. Не беше ли очевидно? — Защото аз не искам да бъда … нали се сещаш. Гей. — А след това добави с по-тих глас: — Всички ще ми се присмиват.

Те стигнаха до един изоставен знак стоп на кръстовище. Вместо да намали и да свие, Тоби отби встрани и спря. Емили беше озадачена.

— Какво правиш?

Тоби свали ръцете си от волана и се втренчи в Емили. Толкова дълго, че тя започна да изпитва неудобство. Той изглеждаше разстроен. Тя разтърка врата си, след което се обърна и погледна през прозореца. Пътят бе тих и пуст, до тях се ширеше поредната царевична нива, най-голямата в Роузууд. Сега вече валеше по-силно и понеже Тоби не бе пуснал чистачките, всичко изглеждаше размазано. Внезапно тя усети копнеж да види нещо от цивилизацията. Като например да мине някоя кола. Да се появи някоя къща. Бензиностанция. Нещо. Дали Тоби бе разстроен, защото я е харесвал, а изведнъж тя му се бе разкрила? Дали не беше хомофоб ? Ако наистина се осъзнаеше като гей, тя трябваше да има и това предвид. Най-вероятно хората ежедневно щяха да й причиняват болка до края на живота й.

— Това никога не ти се е случвало, нали? — най-накрая попита Тоби. — Да ти се подиграват?

— Н-не… — тя го погледна в очите, като се опитваше да разбере целта на въпроса му. — Така мисля. Е, поне не преди Бен да го направи.

Наблизо падна гръм и тя подскочи. След това забеляза светкавица, която проряза небето на няколко метра пред тях. Тя освети за малко наоколо и Емили видя как Тоби се мръщи и се заигра с едно от копчетата на сакото си.

— Всички, които видях тази вечер, само ме накараха да си припомня колко труден бе животът ми в Роузууд — рече той. — Хората ме мразеха. Но тази вечер всички бяха толкова мили — всички онези, които се скъсваха да ми се подиграват. Повдигаше ми се. Все едно нищо не се беше случило. — Той сбърчи нос. — Не осъзнават ли какви са задници?

— Предполагам, че не — рече Емили, чувствайки се адски неудобно.

Тоби я погледна.

— Видях една от твоите приятелки. Спенсър Хейстингс. — Отново проблесна светкавица и накара Емили да подскочи. Тоби се ухили грозно. — Страхотна групичка бяхте в онези години. Показвахте на всеки къде му е мястото. На мен… На сестра ми…

— Не го правехме нарочно — отговори инстинктивно Емили.

— Напротив, Емили — сви рамене Тоби. — Но защо пък не? Вие бяхте най-популярните момичета в училище. Можехте да си го позволите. — Гласът му тежеше от сарказъм.