Сара Шепард - Познай кой се върна

— Така… Защо завиваме по „Брейнард роуд“? — попита Спенсър със силен и ясен глас. — Това не е пътят за полицейското управление.

— Ох, Спенсър — чу се гласът на Мона.

Уайлдън отвори бележника си и записа Брейнард роуд. Край тях се бяха струпали още няколко ченгета. Емили тихо им обясни какво става и един от полицаите донесе голяма сгъната карта на Роузууд, като загради пресечката на „Суедсфърт“ и „Брейнард“ с жълт флумастер.

— Към потока ли отиваме? — звънна пак гласът на Спенсър.

— Може би — пропя Мона.

Очите на Ариа се разшириха. Потокът Морел си беше направо пълноводна река.

— Обичам този поток — каза Спенсър на висок глас.

След това се чу ахване и писък. Чуха се няколко тупвания, свистене на гуми, дисонантните тонове на натиснати едновременно бутони на телефона… и после нищо. Телефонът на Уайлдън примигна. Сигналът е изгубен.

Ариа погледна към останалите. Хана беше заровила лице в ръцете си. Емили изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Уайлдън се изправи, пъхна телефона в калъфката му и измъкна от джоба си ключове за кола.

— Ще проверим всички улици, които водят до потока. — Той махна към едно високо плещесто ченге, което седеше зад бюрото си. — Виж дали ще можеш да проследиш това обаждане. — След това се обърна и тръгна към колата си.

— Почакай — изтича Ариа след него. Уайлдън се обърна. — Ние идваме с теб.

Раменете му се отпуснаха.

— Това не е…

— Ние идваме с теб — каза Хана със стоманени нотки в гласа, като застана до Ариа.

Уайлдън повдигна едното си рамо и въздъхна. После махна с ръка към задната седалка на полицейската кола.

— Хубаво. Сядайте отзад.

Мона измъкна телефона на Спенсър от ръцете й, натисна бутона КРАЙ и го хвърли през прозореца, без да намалява скоростта на хамъра. След това направи остър обратен завой, върна се по неравния, тесен „Бейнард роуд“, и се качи на магистралата, която водеше на юг. Изминаха около пет мили и свиха по отсечката край клиниката за изгаряния „Бил Бийч“ Край тях прелитаха конни ферми и строителни площадки, докато накрая пътят не навлезе в гората. Едва когато стигнаха до старата разнебитена квакерска църква, Спенсър разбра къде всъщност са се запътили — към каменоломната „Плаващия човек“. Някога Спенсър обичаше да си играе в голямото езеро край сградите на каменоломната. Децата скачаха от скалите, но миналата година, по време на сухото и горещо лято, едно момче от общинското училище беше скочило от скалите и се беше убило, което донесе пророческо звучене и зловеща слава на името „Плаващия човек“.

Днес се носеха легенди, че духът на момчето обитава околностите на каменоломната и охранява езерото. Спенсър дори бе чувала слухове, че скривалището на роузуудския воайор е тук. Тя погледна към Мона и усети как настръхва. Имаше усещането, че именно роузуудският воайор шофира този хамър.

Спенсър стискаше юмруците си толкова силно, че бе повече от сигурна, че ноктите й ще оставят постоянни белези. Обаждането на Уайлдън и разкриването на местоположението им бе единственият й план и сега тя се чувстваше като в капан.

Мона я погледна с крайчеца на очите си.

— Какво, Хана си е спомнила, така ли.

Спенсър кимна едва забележимо.

— Не трябваше да си спомня — пропя Мона. — Тя знаеше, че ако си спомни, това ще застраши всички ви. Точно както Ариа не трябваше да казва на ченгетата. Изпратих я в „Хутърс“, за да проверя дали се вслушва в моите предупреждения — все пак „Хутърс“ се намира точно до полицията. Там винаги е пълно с ченгета — така че тя щеше да бъде изкушена да им разкаже всичко. Което и направи. — Мона вдигна ръце във въздуха. — Момичета, защо продължавате да вършите глупости?

Спенсър затвори очи, като си пожела да припадне от страх.

Мона въздъхна драматично.

— Но пък вие вършите глупости от години, нали? Като се започне с добрата стара Джена Кавана. — Тя намигна на Спенсър.

Спенсър зяпна от изненада. Мона… знае!

Разбира се, че знае. Нали е А.

Мона хвърли един бърз поглед към ужасеното лице на Спенсър и в отговор направи изненадана физиономия. Когато свали страничния цип на роклята си, Мона разкри черен копринен сутиен и доста голяма част от корема си. Там имаше един огромен, сбръчкан белег от разкъсване, който започваше отдолу и стигаше до ребрата й. Спенсър остана вторачена в него за няколко секунди, докато не се насили да отмести поглед.