Сара Шепард - Не питай, не казвай

Хана извърна лице. Момичето, което искаше да използва крос тренажора, погледна към тях и се намръщи.

— Нямам представа за какво говориш.

Джеремая я посочи с пръст.

— Ти съсипа кариерата ми. И имам усещането, че ще намериш начин да съсипеш кампанията на баща си. Помниш ли онова анонимно съобщение, че криеш нещо? Ще го разследвам, Хана. И ще те смажа.

Хана изписка ужасено. Джеремая я погледна упорито, след което се обърна и тръгна да излиза с маршова стъпка.

— Добре ли си? — попита я момичето, натискайки педалите на крос тренажора. — Той изглеждаше доста… напрегнат.

Хана прокара ръка през мократа си от потта коса и промърмори нещо в отговор. Със сигурност не се чувстваше добре. Колко сериозен беше Джеремая? В какво се беше замесила?

И тогава отново се чу пискливият кикот. Тя огледа салона. Али ?

Смехът продължаваше да ехти. Хана затвори очи, сещайки се отново за празния плаж. Дълго време беше потискала мисълта, че Али е оцеляла, но сега вече знаеше, че Емили е права.

Али беше тук. Може би не точно в салона, но беше в Роузууд, следеше ги, наблюдаваше ги, готова да съсипе живота им за трети, последен път. Али беше като котка с девет живота: беше оцеляла при пожара в гората на Спенсър, след това се спаси от пожара в Поконос, а сега бе оживяла и след падането от Гарвановото гнездо. Беше изпълзяла встрани, беше превързала раните си, после се беше излекувала и сега отново се беше върнала. Може би нямаше да умре, докато не получи онова, което иска: да се отърве от тях веднъж и завинаги.

Хана знаеше, че й остава само едно: да отиде в полицията. Али трябваше да бъде спряна. Ако това означаваше да разкаже какво се беше случило в Ямайка, така да бъде. И без това го бяха направили при самозащита. Бяха го направили, за да сложат край на порочния кръг от убийства — кой знае кого още беше убила, след като се спаси от пожара. Освен това те всъщност не я бяха убили — тя беше още жива. Хана беше готова да приеме вината вместо приятелките си, дори това да означаваше да изпадне в немилост пред баща си. В никакъв случай нямаше да допусне Али отново да им причини това.

Тогава телефонът й изжужа и тя подскочи. С надежда си помисли, че може би е Майк — едва ли щеше да издържи повече, без да й се обади. Тя извади телефона си и погледна към екрана. „СЪОБЩЕНИЕ ОТ НЕПОЗНАТ НОМЕР“.

С треперещи ръце го отвори и прочете:

Пусни си новините, скъпа.

Имам изненада за теб.

Целувки!

Влакът стрела до Роузууд спря на станция Пен и Спенсър, майка й и семейство Пенитисъл мълчаливо се качиха. Господин Пенитисъл седна вдървено на мястото си. Той имаше вид на човек, който всеки момент ще получи пръсване на кръвоносен съд в мозъка. Госпожа Хейстингс седна до него, хвърляше му загрижели погледи, гледаше напрегнато през прозореца или поклащаше укорително глава към Спенсър. Тя се чудеше какво ли е казал господин Пенитисъл на майка й тази сутрин. Беше ли включил онази част, в която разтърсваше Зак? Беше ли й признал, че е хомофоб?

Амилия не спря да се върти и да ги гледа изпитателно, убедена, че нещо става, но без да се осмели да попита какво. Зак се сви до прозореца и пъхна слушалките на айпода в ушите си. Остави якето и сака си на съседната седалка, за да не може Спенсър да седне до него. Тя няколко пъти се опита да му се извини, но от това нямаше никаква полза — той дори не я поглеждаше.

Влакът подмина Нюарк, след това Трентън. Телефонът на Спенсър иззвъня — ОБАЖДАНЕ ОТ ХАНА МЕРИН. Но точно сега тя не искаше да говори с Хана. Не искаше да говори с никого.

Спенсър притисна челото си към студеното стъкло и се загледа в дърветата и къщите, покрай които профучаваха. Днес небето бе кристално синьо, почти без никакви облаци. Това внезапно й напомни за полета обратно от Ямайка. Когато се издигнаха над пистата и закръжиха над летището, тя видя безкрайния празен плаж и бушуващия син океан. Беше сигурна, че от тази височина ще успее да види тялото на Али, което се мята по вълните, проблясък на ярко жълто сред безкрайната синева, но не видя нищо.

Дните след смъртта на Али бяха ужасни: те се преструваха на щастливи тийнейджърки, дошли на почивка, най-вече заради Ноъл и Майк. Гмуркаха се и плуваха, гребаха с каяк и скачаха от скалите. Хана ходи на масаж, а Ариа на няколко курса по йога. Но тайната ги угнетяваше. Почти не се хранеха. Трудно се усмихваха. Пиеха много, но алкохолът ги правеше напрегнати и раздразнителни, вместо щастливи и спокойни. Понякога Спенсър чуваше Хана, с която делеше една стая, да става от леглото посред нощ, да се затваря в банята и да прекарва часове там. Какво ли правеше? Питаше отражението си в какво се е замесила? Преживяваше отново цялата ужасна случка?