Сара Шепард: Игра на лъжи

Погледнах я втренчено и по безтегловното ми тяло премина бърза нервна тръпка. Знаех, че не харесвам Ниша, но не знаех защо.

След това Ема погледна снимка на Сътън и Шарлът на тенискорта, заедно с висок, привлекателен мъж с посивяваща коса. Името му не беше отбелязано на снимката, но надписът отдолу гласеше: „Аз, Ш. и г-н Чембърлейн на урок по тенис в Аризона“. Следваше снимка на Сътън, прегърнала привлекателно русокосо момче, облечено във футболен екип на „Холиър“. „Обичам те, Г!“ — беше написала тя отдолу.

Някой си Гарет беше отговорил в коментарите: „И аз те обичам, Сътън“.

О-о-о, помисли си Ема.

Аз също усетих как сърцето ми трепва.

Последната снимка, върху която кликна Ема, показваше Сътън, седнала край масата на верандата заедно с двама добре изглеждащи по-възрастни хора и русокосо момиче с квадратна челюст на име Лоръл Мърсър. Приемната сестра на Сътън, най-вероятно. Всички се усмихваха широко, вдигнали тост с някакви сладникаво изглеждащи питиета. „Обичам семейството си“ — гласеше надписът отдолу.

Ема се задържа доста време над снимката, усещайки стягане в гърдите. Всичките й мечти за звезда на Мама, звезда на Татко и звезда на Ема изглеждаха до голяма степен така: привлекателно, щастливо семейство, хубава къща, добър живот. Ако отрежеше главата си от някоя своя снимка и я залепеше върху главата на Сътън, снимката нямаше да изглежда по-различно. И въпреки това животът й беше съвсем различен от този.

На страницата във Фейсбук бяха дадени и няколко връзки към Ю Тюб и Ема кликна върху първата. Сътън стоеше на добре поддържано зелено игрище за голф заедно с Мадлин и Шарлът. Трите коленичиха на тревата и започнаха да разклащат ожесточено металните спрейове, които държаха в ръцете си. Бавно и безмълвно те започнаха да пишат послания върху една голяма скала. „ЛИПСВАШ НИ“ — написа Мадлин. Посланието на Сътън гласеше: „НИША БЕШЕ ТУК“.

— Къде е Лоръл? — попита Шарлът.

— Златното момиче каза, че го е страх — промърмори Сътън от екрана. Гласът й беше толкова познат, че гърлото на Ема се сви.

Тя кликна върху следващите клипове. В единия Сътън и приятелките й се занимаваха със скайдайвинг, в другия скачаха с бънджи. Няколко клипа показваха как едно от момичетата завива безгрижно зад ъгъла, а останалите изскачат неочаквано от скривалището си и тя пищи от страх. Последният клип имаше заглавие „Честен кръст, да пукна дано“. Той започваше с Мадлин, която прави скок със завъртане в басейна. Щом падна във водата, тя започна да пляска с ръце по нея.

— Помощ — изкрещя момичето, мократа й тъмна коса беше паднала върху лицето й. — Мисля, че си счупих крака! Не мога… да помръдна!

Камерата се разлюля.

— Мадс? — извика Шарлът.

— По дяволите — обади се някой друг.

— Помощ! — продължи да удря с ръце по водата Мадлин.

— Чакай малко — изведнъж се разнесе гласът на Сътън. — Тя каза ли го?

Камерата се завъртя към Шарлът, която изведнъж замръзна на място. Тя държеше надуваема спасителна жилетка в ръце.

— Какво? — попита замаяно тя.

— Тя каза ли го? — отново попита Сътън.

— М-мисля, че не — заекна Шарлът. После стисна устни и хвърли спасителната жилетка на земята. — Много смешно. Знаем, че се преструваш, Мадс — извика раздразнено тя. — Много лоша актриса — промърмори под носа си тя.

Мадлин спря да пляска.

— Добре — рече запъхтяно тя, придвижвайки се към стълбичката за излизане от басейна. — Но за малко се бяхте вързали. Шар изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се напикае от страх. — Всички се разкикотиха.

Мили боже, помисли си Ема. Това ли са им забавленията?

Аз също бях малко стресната.

Ема прегледа останалата част от профила във Фейсбук, с надеждата да открие някаква връзка със странния клип, който беше намерил Травис, но за него не се споменаваше нищо. Единственото по-страшничко нещо, което успя да открие, беше сканирана черно-бяла обява, в която над снимката на усмихнато момче се мъдреше надпис „Изчезнал от 17 юни“. Отдолу с големи печатни букви пишеше Теър Вега. Ема отново се върна на имената върху профилната снимка на Сътън. Фамилията на Мадлин също беше Вега.

Най-накрая Ема се прехвърли на стената на Сътън. Само няколко часа по-рано Сътън беше написала: „Някога да ви се е приисквало да избягате? На мен да“. Ема се намръщи. Защо й е на Сътън да бяга? Изглеждаше, че има всичко.

Аз също нямах представа, но този пост ми подсказа хиляди неща. Ако го бях написала преди няколко часа, значи съм мъртва отскоро. Дали някой знаеше, че съм убита? Разгледах останалата част от стената ми, която се виждаше на монитора. Нямаше „Почивай в мир“, нито съобщения за погребалната служба на Сътън Мърсър. Може би никой не знаеше. Може би никой не ме е намерил? Дали не лежах някъде с впита в гърлото ми огърлица? Погледнах надолу към блещукащото ми тяло. Въпреки че никой друг не можеше да ме види, от време на време успявах да проблесна за миг — тук ръка, там лакът, хавлиени шорти или жълти джапанки. Не се виждаше никаква кръв. Кожата ми не беше синя.