Сара Шепард - Игра на лъжи

Ема се обърна към автобусната спирка. Пред входа й имаше табела „ТУСОН ЦЕНТЪР“. След като прекара часове в автобуса, седейки до някакъв тип с козя брадичка и нездрав апетит към чипс доритос с вкус на халапеньо 3 3 Мексиканска едра люта чушка. — Б.пр. , тя най-после се беше озовала тук. Изкушаваше се да изтича до големия автобус „Грейхаунд“, нарисуван на табелата, и да го разцелува, но телефонът й завибрира и тя побърза да го извади от джоба си. На екрана се беше появила снимката на Алекс.

— Здрасти! — извика Ема, след като притисна старото блекбъри до ухото си. — Познай къде съм.

— Да не би да отиде? — ахна Алекс от другата страна.

— Отидох. — Ема свали чантата от рамото си, остави я на пейката и седна да отдъхне. Алекс най-накрая беше отговорила на есемеса й от предишната вечер. Ема веднага й се беше обадила и й беше разказала цялата история в едно дълго, задъхано изречение.

— Оставих бележка на Клариса — рече Ема, прибирайки дългите си крака под пейката, за да може една възрастна двойка да прекара покрай нея куфарчетата си на колелца. — Социалните също няма да ме търсят, съвсем скоро навършвам осемнайсет.

— Значи смяташ да останеш при това момиче Сътън? Тоест, ако тя наистина ти е сестра, ще можеш ли да се преместиш при нея? — Алекс въздъхна замислено. — Също като Пепеляшка, само че без смотания принц!

Ема се облегна назад и се загледа в издигащите се в далечината розовеещи планини.

— Не ми се иска да прибързвам — каза тя. — Нека да видим първо дали ще си допаднем.

Всичко това беше просто представление. По време на пътуването Ема си представяше как срещата със Сътън ще промени живота й. Може да се премести в Тусон и да се запише в училището на Сътън. Може да опознае осиновителите на Сътън. Осмели се да предположи, че те може дори да й позволят да се нанесе при тях. Ема усети как косъмчетата на ръцете й настръхват. Добре, това беше малко прекалено, но кой знае? Можеше да се окаже една много по-яка версия на Пепеляшка.

Но първо да види как ще мине днешната среща. Ема забеляза едно неоновозелено такси от другата страна на улицата срещу автобусната спирка и му махна с ръка.

— Моля те, не казвай на никого — каза тя на Алекс.

— Няма — обеща Алекс. — Успех.

— Благодаря.

Ема прекъсна връзката, настани се на задната седалка на таксито и помоли да я закара до каньона Сабино, като едва успяваше да сдържи нетърпението в гласа си. Таксито тръгна по криволичещите улици на Тусон. Ема гледаше през мръсното стъкло, усмихваше се при вида на сградите на Университета на Аризона, включително онази, на която имаше голяма табела „ИНСТИТУТ ПО ФОТОГРАФИЯ“. Нямаше търпение да влезе вътре и да разгледа изложбите. Приближиха парка на университета. Студентите се разхождаха на слънце. Наблизо, като стадо елени, притича група спортисти. В средата на двора стоеше момиче, облечено като растение марихуана, което държеше в ръцете си табела „ГЛАСУВАЙ ЗА ТРЕВАТА“. Таксиметровият шофьор натисна клаксона.

Скоро излязоха на Магистрала 10 и поеха на север. Къщите ставаха все по-големи, а покрай улиците започнаха да се появяват луксозни фитнессалони, симпатични барчета, гурме маркети и скъпи бутици. Ема мина покрай мола „Ла Енкантада“ и бляскавия спацентър „Елизабет Арден“. Може би двете със Сътън ще можем да си направим заедно педикюр, помисли си тя.

Всъщност тази мисъл леко я изнерви. Никога не беше ходила на педикюр. Ако някой я докоснеше по краката, тя започваше да се киска като Ърни от „Улица Сезам“.

Колкото до мен, аз просто седях като вцепенена, докато минавахме по тези улици. Някъде дълбоко в мен проблясваха емоции и усещания — смътно въодушевление, когато подминахме ресторант „Север“, аромат на жасмин, когато таксито подмина магазините в „Ла Енкантада“ — но нищо по-сериозно. Въпросите се блъскаха хаотично в главата ми като рояк пчели. Кой беше написал отговора на Ема? Дали някой друг не знаеше, че съм мъртва? Отчаяно исках да погледна отново в страницата ми във Фейсбук, но Ема не я отвори повече. От смъртта ми беше минал цял ден — може би дори повече; къде ли мислеха, че се намирам? И защо никой не беше открил тялото ми? Но пък като се замисля, ако някой ме беше убил, той можеше да ме е накълцал на милион парчета.

Исках да извикам. Исках да заплача. Но единственото, което можех да направя, бе да следвам Ема в състояние на мълчалив шок и паника. Чувствах се като в онези ужасни сънища, когато усещам как падам от върха на висока сграда. Исках да извикам на някого да ме хване, но никой не отговаряше.