Сара Шепард: Игра на лъжи

Ема гледаше зашеметена, неспособна да обели дума. Клариса грабна парите, наплюнчи показалец и започна да брои.

— Двеста долара — обяви тя, като приключи. Извади една двайсетачка, която имаше надраскано със син химикал в горния ляв ъгъл. Дори на оскъдната светлина Ема можа да види голямото, закръглено Б, което се предполагаше, че идва от Брус Уилис. — Какво направи с останалите петдесет?

Камбанките на съседната веранда зазвъняха. Ема усети как се вледенява.

— Н-нямам представа как са се озовали в чантата ми.

За гърба й се обади Травис.

— Пипнаха те. — Той се беше облегнал небрежно на измазаната с хоросан стена, точно до големия кръгъл термометър. Беше скръстил ръце на гърдите си и устата му се беше изкривила в подигравателна усмивка.

Косъмчетата на врата й настръхнаха. Изведнъж тя разбра какво се случва. Устните й започнаха да треперят както винаги, когато беше на път да си изпусне нервите.

— Ти си го направил! — Тя посочи Травис с пръст. — Ти си ме натопил!

Травис се ухили самодоволно. Нещо в Ема се скъса. По дяволите спокойствието. По дяволите примерното момиче, каквото всеки приемен родител иска да получи. Тя се хвърли към него и го сграбчи за дебелия врат.

— Ема! — изкрещя Клариса и я дръпна от сина си. Ема залитна назад и се блъсна в един от столовете на верандата.

Клариса я хвана и я завъртя към себе си.

— Какво ти става?

Ема не отговори. Тя отново погледна към Травис. Той се беше притиснал към стената, вдигнал отбранително ръце пред себе си, но очите му блестяха от възбуда.

Клариса се отдалечи от Ема, отпусна се в близкия стол и разтърка очи. Спиралата й се размаза по пръстите.

— Така няма да стане — каза меко тя след минута мълчание. Вдигна глава и погледна сериозно Ема. — Мислех, че си мило, приятно момиче, Ема, което няма да ми създава проблеми, но това ми идва в повече.

— Нищо не съм направила — прошепна Ема. — Кълна се.

Клариса измъкна пиличка от чантата си и започна да оформя нокътя на кутрето си.

— Можеш да останеш до рождения си ден, но след това се оправяй сама.

Ема примигна.

— Гониш ли ме?

Клариса спря да движи пиличката. Лицето й омекна.

— Съжалявам — каза меко тя. — Но така е най-добре за всички ни.

Ема се извърна и се загледа в грозната каменна ограда на двора.

— Ще ми се нещата да бяха по-различни. — Клариса дръпна плъзгащата се врата и влезе в къщата. Щом майка му се изгуби от поглед, Травис се отлепи от стената и се протегна. После мина небрежно покрай Ема, грабна малката угарка от джойнта, която все още се въргаляше под стола, издуха късчетата трева, полепнали по нея, и я прибра в джоба на панталона си.

— Трябва да си доволна, че не се обади в полицията — подхвърли мазно той.

Ема не каза нищо, а той се обърна и влезе в къщата. Искаше й се да скочи върху него и да му издере очите, но краката й тежаха като налети с олово. В очите й пареха сълзи. Ето, че отново се случи. Всеки път, когато някое от приемните семейства й съобщаваше, че ще трябва да ги напусне, тя неизменно си спомняше онзи студен, самотен момент, когато осъзна, че Беки я е изоставила завинаги. Беше останала една седмица в дома на Саша Морган, докато полицията се опитваше да намери майка й. Беше се правила на смела, беше играла на „Кенди ленд“, беше гледала „Дора Изследователката“ и беше ходила на лов за боклуци за Саша по същия начин, както го беше правила за Беки. Но всяка нощ на светлината на нощната лампа на Саша, Ема се опитваше да прочете онези части от „Хари Потър“, които можеше да разбере — а те не бяха много. Едва беше успяла да прочете „Котка в шапка“ на доктор Зюс. Нуждаеше се от майка си да й обясни сложните думи. Нуждаеше се от нея, за да й чете с различни гласове. Дори сега усещаше болка в гърдите си.

Верандата утихна. Вятърът поклащаше листата на зелената лилия и палмовите дървета. Ема се беше втренчила безизразно в глинената статуя на хубава жена, която Травис и приятелите му обичаха да се правят, че чукат. Значи това беше. Край на мечтите да остане тук, докато завърши училище. Край на мечтите да кандидатства фотожурналистика в Университета на Южна Калифорния… или дори в държавния университет. Нямаше къде да отиде. Нямаше към кого да се обърне. Освен ако…

Внезапно пред очите й отново премина част от видеоклипа. Отдавна изгубената й сестра. Сърцето й се разтуптя. Трябваше да я намери.

Само ако можех да й кажа, че вече е твърде късно за това…