Сара Шепард: Игра на лъжи

Искаше й се да каже: „Марш оттук, смръдльо! Нищо чудно, че момичетата избягват да се приближават до теб“. Но се сдържа; коментарът щеше да влезе само в списъка „Духовитости, които трябваше да кажа“, който си водеше в едно черно тефтерче, скрито в най-горното й чекмедже. Списъкът с духовитости, или накратко ДКТДК, представляваше остроумни, сприхави забележки, които Ема отдавна копнееше да каже на приемните си майки, гадните съседи, кучките в училище и цяла сюрия други личности. В повечето случаи се сдържаше: беше по-лесно да мълчи, да не си създава проблеми и да бъде типът момиче, каквото изисква ситуацията, в която се намира. Междувременно се беше сдобила с някои впечатляващи умения: на десетгодишна възраст разви отлични рефлекси, когато господин Смайт, един от раздразнителните й приемни родители, изпаднеше в някое от настроенията си, при които хвърляше най-различни предмети. Когато Ема живееше в Хендерсън при Урсула и Стив, двете хипита, които сами си отглеждаха храната, но нямаха представа как да си я сготвят, Ема неохотно пое кухненските задължения, научавайки се да прави хляб с тиквички, зеленчуков огретен и страхотни пържени картофи.

Два месеца по-рано Ема се беше заселила при Кларис, самотна майка, която работеше като барманка за ВИП комарджии в казиното „М Ризорт“. Ема прекара лятото в правене на снимки, игра на мини на очуканото блекбери, подарък от приятелката й Алекс, преди да напусне предишния си дом в Хендерсън, и почасова работа като оператор на ролеркостера до казиното „Ню Йорк Ню Йорк“. О да, и в опити да избягва Травис.

В началото не беше така. Ема се опита да се държи мило с новия си приемен брат, с надеждата, че ще станат приятели. Не всички приемни родители бяха гадни, а и тя никога не се беше сприятелявала с другите деца; просто понякога се налагаше да полага огромни усилия. Престори се, че се интересува от всички клипове в Ю тюб за това как да станеш крадец на дребно, които Травис гледаше: как да се отключи кола с мобилен телефон, как да се хакнат автомати за безалкохолни, как да се отключи катинар с кутийка от бира. Изгледа два кеч мача по телевизията, дори се опита да научи терминологията. Но на всичко това беше сложен край седмица по-късно, когато Травис се опита да я опипа, докато тя стоеше пред отворения хладилник.

— Ти се държиш толкова мило — беше промърморил в ухото й, преди Ема „случайно“ да го ритне в слабините.

Единственото, което Ема искаше, беше да завърши гимназията. Беше краят на август и училището започваше в сряда. След две седмици тя навършваше осемнайсет и можеше да напусне Клариса, но това означаваше да напусне и училището, да си намери квартира и да започне да работи, за да си плаща наема. Клариса беше казала на социалните, че Ема може да остане при нея, докато си вземе дипломата. Само още девет месеца, припяваше си Ема като мантра. Щеше да издържи дотогава, нали?

Травис дръпна още веднъж от джойнта.

— Искаш ли? — попита той задавено, задържайки дима в дробовете си.

— Не, благодаря — отвърна резервирано тя.

Травис най-накрая издуха дима.

— Малката сладка Ема — каза той с мазен глас. — Но ти невинаги си била толкова добра, нали?

Ема вдигна глава към небето и погледът й отново се спря върху звездите на Ема, мама и татко. Малко над хоризонта се виждаше звездата, която наскоро беше нарекла Звездата на гаджето. Като че ли тази вечер тя се намираше по-близо от обичайното до Звездата на Ема — може би това беше някакъв знак. Може би тази година щеше да открие идеалния приятел, с когото й е писано да бъде.

— По дяволите — внезапно прошепна Травис, забелязвайки нещо в къщата. Той бързо угаси джойнта и го хвърли под стола на Ема, точно когато Клариса излезе на верандата. Ема се закашля от дима на тлеещата угарка — колко мило от негова страна, че се опитва да я натопи — и я прикри с маратонката си.

Клариса все още беше облечена с работната си униформа: смокинг, копринена бяла риза и черна тясна вратовръзка. Изрусената й коса беше вдигната в безупречен кок, а устните й бяха с яркочервено червило, което би състарило всяка физиономия. В ръцете си държеше бял плик.

— Липсват ми двеста и петдесет долара — заяви тя с равен глас. Празният плик изшумоля. — Това беше личният ми бакшиш от Брус Уилис. Той се подписа на една от банкнотите. Мислех да я сложа в албума ми с изрезки.

Ема въздъхна съчувствено. Единственото, което бе научила за Клариса беше, че тя е обсебена от звездите. Имаше си албум, в който описваше всяка своя среща с някоя известна личност, а десетки снимки с автографи покриваха стените в малката трапезария. Понякога двете се засичаха по обяд в кухнята, което за Клариса беше рано сутрин след нощната смяна. Единственото, за което беше склонна да говори, беше как предишната вечер провела дълъг разговор с най-новия победител в „Американски идол“ или как циците на някоя филмова звездичка със сигурност са фалшиви, или как водещата на някое риалити шоу била истинска кучка. Ема винаги слушаше в захлас. Тя въобще не се интересуваше от мръсните чаршафи на звездите, но си беше мечтала един ден да стане разследващ журналист. Не че някога го беше споменавала пред Клариса. Не че тя се интересуваше от личния й живот.