Сара Шепард: Две истини и една лъжа

— Ехо? — извика Ема. Мълчание. Тя тръгна в едната посока, после спря и пое на другата страна. — Ехо? — Всички звуци бяха изчезнали. Сякаш се намираше насред нищото.

Нечия ръка легна на рамото й. Ема замръзна и тялото й се вцепени. Изведнъж осъзна каква грешка е направила, когато е дошла сама тук, в тъмното. Това сигурно беше Теър. Беше дошъл да я нарани, точно както беше постъпил със сестра й. Тя не беше приела достатъчно сериозно посланията му. Не беше изпълнила желанията му.

— Сътън — прошепна нечий глас.

Името ми не спираше да отеква в главата ми. Изведнъж ме връхлетя старото ярко усещане и познатият гъдел. Приближаваше нов спомен, може би финалното парче от пъзела за онова, което ми се беше случило във фаталната последна нощ. Аз се потопих в спомена и му позволих да ме отведе назад.

— Сътън!

Пръстите на Теър се забиват в ръката ми, докато той ме влачи към гъстия храсталак. Аз ритам и пищя, но той запушва устата ми с длан и ме завлича още по-далече от паркинга. Храсталакът се сгъстява и одраскванията по кожата ми стават все повече. Сълзите парят очите ми и замъгляват зрението ми, но аз не мога да ги избърша — той е притиснал ръцете ми към тялото, докато ме влачи по пръстта.

— Теър, спри! — Гласът ми звучи приглушено. Краката ми ритат силно и във въздуха хвърчат листа и пръст.

Теър ме оставя внимателно на земята и ме притиска към грапавия ствол на едно дърво.

— За Бога, Сътън, ще млъкнеш ли поне за една секунда!

Аз махам ръката му от устата си и си поемам дълбоко дъх. Готова съм да изкрещя отново, когато виждам как раменете му се отпускат. Теър опира ръце на коленете си, останал без дъх.

— По-бърза си, отколкото смятах — казва той и оглежда храсталака над рамото ми. — Опитвам се да те предпазя. Мисля, че се измъкнахме тъкмо навреме.

— Какво, какво? — питам аз и примигвам на парцали. За минутка успявам да премисля ситуацията, докато Теър минава напряко през храстите към главната улица. Аз се промъквам след него. — Да не би някой да ни преследва? Кой?

Теър поклаща глава.

— Повярвай ми, не ти трябва да знаеш — изпъшква той.

— Теър, кажи ми какво…

Зад нас изскърцват гуми и аз се обръщам тъкмо навреме, за да видя как една кола излита от паркинга на каньона Сабино. Зеленикава, с идеално кръгли фарове, приближаваща се бързо към нас — внезапно осъзнавам, че това е моето волво. Двамата с баща ми бяхме реставрирали оригиналните фарове, които изглеждаха различно от съвременните ксенонки.

Вътрешностите ми се преобръщат от страх и изненада. Отскачам от пътеката, като едва не налитам на една бодлива круша. Поглеждам към Теър, който стои до мен.

— Има някой в колата ми!

— К-как така? — пита тихо Теър и продължава да диша тежко.

Няма време да му обяснявам как съм изпуснала ключовете до вратата. Колата се устремява право срещу нас, гумите свистят. Не мога да различа лицето на шофьора, но който и да е, той е стиснал волана с изпънати, решителни ръце. Теър застина по средата на пътя, точно срещу приближаващата се кола.

— Теър! — изпищявам аз. — Махни се от пътя!

Но вече е късно. Колата го блъска и се чува противно тупване. Времето потича в забавен каданс, докато Теър излита във въздуха и се стоварва върху предното стъкло с оглушителен трясък.

— Теър! — изпищявам.

Колата обръща рязко, гумите свистят по асфалта. Теър се изтърколва от капака и волвото се отдалечава бързо, фаровете угасват и колата изчезва, оставяйки ни потопени в зловеща тишина.

Едва чувствам краката си, докато се приближавам със залитане до мястото, където Теър лежи на земята. Кракът му е странно изкривен. По главата му има кръв. Той ме поглежда замаяно и тихо простенва.

— О, Господи — чувам се да шепна. — Трябва да те заведем в болницата. — Съзнанието ми внезапно се прояснява. Бъркам в джоба за телефона си. — Ще се обадя на 911.

— Недей — простенва Теър и сграбчва ръката ми с цялата си останала сила. — Не искам родителите ми да разбират, че съм тук. Не трябва да знаят, че съм се върнал. — Дишането му се учестява. — Трябва да отида в друга болница. Някъде извън града.

— Невъзможно. Не мога да те откарам никъде. Колата ми бе отмъкната от някакъв маниак — възразявам аз.

— Лоръл. — Теър бръква в джоба на панталоните си и измъква мобилния си телефон. — Тя ще го направи. Сега ще й се обадя.

Жегва ме ревност. Не искам Лоръл да прави това за него. Не искам сестра ми да споделя тайната на завръщането му. Но сега не е моментът да защитавам територията си. Сядам на земята, чувствайки се напълно безпомощна.