Сара Шепард: Две истини и една лъжа

— Съжалявам — избъбри Ема.

— Съжалението не е достатъчно — изръмжа Лоръл. — Трябва да стоиш далеч от него. Той ми каза поне това. Всеки път, когато се завъртиш около него, се случва нещо ужасно.

— Чакай малко, той ли ти каза това? — попита Ема. — Кога си говорила с него?

Лоръл сложи ръце на хълбоците си.

— Докато го карах към болницата. Аз се погрижих за него, Сътън. Аз го отведох в болницата, където той прекара цялата нощ в хирургията. Аз платих гаранцията му, в случай, че не си разбрала още, докато ти обикаляше наоколо с новото си гадже.

— Ти си платила гаранцията? Как?

Лоръл скръсти ръце на гърдите си.

— Спестявах, ако искаш да знаеш. С полицата, която баба ми даде преди години и с парите, които хората дариха в кампанията „Освободете Теър“ сумата се събра. Но какво ти пука? Теър очевидно не означава нищо за теб. Така че просто го остави на мира, разбра ли? — След тези думи тя рязко се обърна и тръгна към къщата.

Ема разтърка лицето си с ръце, припомняйки си отново и отново думите на Лоръл. Картите за пореден път се бяха разбъркали. Значи… Теър не беше убил Сътън? Беше я оставил жива, след като Лоръл го е отвела в болницата. Но оставаха толкова много въпроси без отговор. Ако Теър е бил блъснат с колата на Сътън, кой тогава я е карал? Дали онази нощ с тях е имало още някой, който не е искал двамата да бъдат заедно? Или някой бе откраднал колата на Сътън?

Само ако знаех от кого се опитваше да ме предпази Теър. От кого бяхме бягали. Кой седеше зад волана, когато колата го удари.

Но всъщност нищичко не знаех. Единственото, което виждах след като колата с Лоръл и Теър изчезна, беше тъмнина. И в този миг с ужас осъзнах: двете с Ема се бяхме върнали в началото.

В събота сутринта Ема влезе в паркинга пред „Търговеца Джо“ и спря волвото на Сътън точно пред входа. След като угаси двигателя, тя разгъна списъка с продукти, който й беше дала госпожа Мърсър. В него имаше неща като сусамово масло, сос кимчи и неподсладено бадемово мляко.

— Знаеш колко е придирчива баба ти — предупреди я майката на Сътън, докато попълваше списъка, обяснявайки всеки продукт. — Купи точно тези продукти, които съм написала, иначе ще трябва да се разправям с една изключително раздразнителна свекърва. — Цялото семейство се подготвяше за пристигането на баба Мърсър по случай празненството за рождения ден на сина й. Очевидно бабата беше труден човек.

Ема наблюдаваше клиентите, които излизаха от бакалията усмихнати, понесли кафявите хартиени торби, и въздъхна. Всички изглеждаха толкова щастливи и безгрижни. Тя беше уверена, че ще е единственият клиент на „Търговеца Джо“, който предишната нощ се е сблъскал със заподозрян в убийство извън списъка й.

Когато излезе от колата, топлият тусонски вятър я погали по врата. Тя върза кестенявата си коса на опашка и се огледа в страничното огледало на колата. Тъкмо се накани да тръгне към входната врата, когато забеляза една позната фигура да излиза от синьо БМВ в другия край на паркинга. Ема почувства как стомахът й се свива и бузите й пламват.

Теър.

Той не я беше видял. Ема можеше да се обърне и да побегне в другата посока, но сега, когато знаеше, че е невинен, трябваше да му се извини. Краката й се подгъваха, когато тръгна по паркинга към колата му. Спря едва на няколко крачки от него.

— Теър? — Гласът й потрепери. Нещо в него опъваше нервите й.

Той се обърна и се стегна. Бялата му тениска беше смачкана, а маскировъчните му бермуди висяха около тялото му така, сякаш му бяха твърде големи. Той стисна зъби и прокара пръсти през косата си.

— О, здрасти.

— Излязъл си от затвора — каза Ема и веднага се почувства ужасно глупаво.

— Това проблем ли е? — Теър се облегна на капака на колата си, оглеждайки внимателно Ема. Като че ли усещаше, че това не е момичето, в което се беше влюбил. Но това бяха просто параноични бълнувания. Ема знаеше, че Теър няма представа за подмяната на близначката. Той не беше убиецът на Сътън.

— Виж, съжалявам за начина, по който се развиха нещата — каза тихо тя. — Със… нали знаеш. Онази нощ. Болницата. — Тя улови погледа му с надеждата да й повярва, с надеждата да разбере, че Сътън не е искала да го нарани.

Аз също исках Теър да го разбере.

Лицето му леко омекна. Той се заигра с каишката на черната раница, която висеше на рамото му.

— Виж какво, Сътън. Аз нямам право да се приближавам до теб.

— Знам — отвърна бързо и нервно Ема. Тя вдигна ръка, за да засенчи очите си и пристъпи смутено от крак на крак. — Лоръл ми каза. Всеки път, когато съм до теб, ти съсипвам живота.