Сара Шепард: Две истини и една лъжа

Ема кимна.

— Със сигурност не го е блъснала Сътън. Сигурно някой е взел колата й и след това я е зарязал в пустинята. Може би същият човек се е върнал и е убил Сътън.

— И кой е бил той?

— Не знам. Исках да попитам Теър, но това може би щеше да изглежда подозрително.

Внезапен полъх на вятъра разклати звънчетата над вратата и Итън потръпна стреснато, което накара Ема да се усмихне.

— Страх те е от малко вятър? — подразни го тя.

— Много смешно — отвърна Итън и погледна към моравата. — Страх ме е, че който е убил Сътън, все още се мотае наоколо — прошепна той.

— Знам — каза Ема и настръхна въпреки горещината. — И мен.

Итън смръщи чело.

— Щом не е Теър, кой би могъл да бъде? Всички следи сочеха към него. Той бе идеалният заподозрян. И аз продължавам да смятам, че е опасен.

Ема сви рамене.

— Макар да създава проблеми, той не го е извършил. Предполагам, че ще е прекалено да се надявам, че убиецът е напуснал града? От бала не съм получавала никакви съобщения от него или нея.

— Може би. — Итън кръстоса крак върху крак и стрелна Ема с поглед. — Но нещо ми подсказва, че това е твърде хубаво, за да е истина. Който го е извършил, все още е някъде наблизо. И ако искаш да откриеш истината, аз съм готов да ти помогна.

— Със сигурност — прошепна Ема. Тя облегна буза на рамото му. Той я целуна по челото и тя леко изви глава, за да го целуне. Итън отвърна на целувката й, прегърна я през кръста и я притисна към себе си. Пръстите му очертаха овала на лицето й, докосвайки меката й коса. Той я целуна силно, устните му прилепваха идеално към нейните и Ема си пожела времето да застине. Никога не бе имала истински приятел, а сега имаше нещо — някой — по-страхотен, отколкото би могла да си представи.

В алеята влезе кола, която ги накара да се откъснат един от друг. Вратата на синьото БМВ се отвори и навън излезе Теър. Ема усети как тялото на Итън се стяга.

— О! — каза Ема. — Здравей, Теър. — Както правеше той тук? Нали сутринта й беше казал, че господин Мърсър го е предупредил да стои надалеч?

— Не ми позволявайте да ви преча — каза Теър със саркастичен глас, скръстил ръце на гърдите си.

Той прекоси бавно предния двор. Макар и накуцвайки, тялото му излъчваше вродена самоувереност.

— И така. Как е?

— Просто си говорим.

— Ние? — Бледите очи на Теър се отместиха встрани. Когато Ема се обърна, тя видя, че Итън бързо се отдалечава от верандата. Чакълът изскърца под маратонките му, докато тичаше към колата си.

— Итън? — извика Ема. — Къде отиваш?

Итън се отдалечи, без да отговори. Изглеждаше така, сякаш се притеснява, че не може да се махне достатъчно бързо. Докато се качваше в колата, ключовете подрънкваха в ръката му. Той натисна газта и след секунда вече го нямаше.

Ема погледна към разнасящия се облак газове. Какво беше това, по дяволите? Застаналият до нея Теър изцъка с език.

— Защо ти и приятелките ти не оставите горкото момче на мира?

— Какво искаш да кажеш? — сопна му се Ема.

Теър вдигна примирено ръце.

— Не ми се нахвърляй така. — Той стъпи с единия си крак на верандата и се наведе напред, разтягайки бедрото си. — Сериозно, Сътън. Първо онзи номер, заради който изгуби стипендията си, а сега се преструваш, че ходиш с него?

Ема го погледна, опитвайки се да разбере. Постепенно започна да се досеща. Теър предполагаше, че щом Сътън целува Итън, това трябва да е част от някой номер, който тя и приятелките са решили да му скроят. Ема отвори уста, за да му обясни, че двамата с Итън наистина са двойка, но си спомни колко наранен изглеждаше тази сутрин на паркинга и не искаше да сипва сол в раната.

— А ти какво правиш тук? — попита тя, променяйки темата. — Мислех, че се страхуваш от баща ми.

Теър сви рамене.

— Лоръл ми се обади, че теренът е чист. Дойдох да се видя с нея — не сме разговаряли от векове.

Той тръгна към вратата и се спря за секунда до Ема, сякаш искаше да й каже още нещо. Намираше се толкова близо, че тя усещаше боровия му сапун и ухаещите на чисто дрехи. Голите му крака бяха дълги и мускулести. Белите му маратонки бяха мръсни и протрити, сякаш пристигаше направо от игрището. Той й напомняше за готините, недостижими атлети, с които беше ходила в едно училище, но които никога не й обръщаха внимание.

Тя бързо се върна в реалността. Добре, Теър беше сладък. Но сега Итън беше нейният приятел.

Изведнъж по гърба й полазиха тръпки. Тя рязко се обърна, сигурна, че някой я гледа. Вятърът разлюля листата на високата плачеща върба. Наблизо прелетя ято птици, които писукаха. Ема се огледа и най-накрая забеляза едно лице на прозореца. Това беше Лоръл, която гледаше към нея и Теър от дневната. Ема й махна с ръка, но Лоръл не сваляше поглед от тях. Светлите й очи пронизваха Ема до костите. Тя изглеждаше толкова разгневена, че сякаш бе готова да убие.