Лора Лей - Да целунеш звяра

— Много упорита — поправи я той, целувайки нежно извивката на шията й.

Шера изви устни в иронична усмивка, признавайки думите му.

— Няма да бъде лесно — прошепна най-сетне младата жена. — Няма да бъде лесно. Още имам белези — предупреди го тя.

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Ще ги излекуваме заедно, Шера. Трябва да го направим.

Тя кимна бавно, преди да се изправи отново.

— Време е да отиваме на работа, жребецо — каза тихо, с изпълнен с веселие глас. — Можеш да си поиграеш с мен малко по-късно.

— Звучи ми добре — изсмя се той и я освободи. — Тази сутрин ще ходя в къщата за гости с Калън и Тайбър. Лоурънс предложи една идея и ако комбинираме нашите планове, може да се сдобием по-бързо с къщите, които са ни необходими — каза Кейн доста развеселено. — Лоурънс Индъстрис имат малка странична дейност, свързана със строителството, която се ръководи от един от неговите най-доверени приятели. Той е готов да предостави материалите на по-ниски цени, както и техническа помощ в обучението на нашите хора, за да построят това, от което се нуждаем — продължи той. — Разполагаме с достатъчно земя тук и все още мисля, че това е най-добрият начин за действие.

Шера въздъхна примирено. За съжаление, тя беше съгласна с Кейн, нуждаеха се от къщи сега, а не след месеци. Може би това щеше да реши проблема.

— Дръж ме в течение — кимна тя. — Аз трябва да направя още една инвентаризация днес. По някакъв начин, пушките, които Мерк настоя да купим, липсват до една. Трябва да разбера, дали това е наша грешка или на доставчика. Мразя, когато липсват оръжия, Кейн. Това ме прави параноична.

— Без майтап? Уведоми ме, когато разбереш нещо. Тук няма никакви съмнителни личности, освен двамата Лоурънс, а охраната при тях беше прекалено затегната, за да могат да откраднат нещо, което се намира толкова далеч от къщата за гости. Трябва да разрешим този въпрос — Кейн направи гримаса, докато обличаше едно леко яке над тъмно синята си памучна тениска. — Ще те потърся по-късно, за да видим дали няма да можем да се видим за малко… ъъъ, обяд — той вдигна вежди към нея, лукаво ухилен. — До по-късно, котенце — целуна я леко по челото, преди да излезе от стаята и да поеме надолу по коридора.

Шера остана неподвижна, осъзнавайки, че на лицето й цъфти глуповата усмивка, когато Кейн излезе. Снощи не бе имала голям избор, но желанието да му се довери, да му даде всичко, бе избуяло вътре в нея. Не само желанието за пениса му, а копнеж за докосването му, за усмивката му, смеха му. Възможността да се излекува.

— Проклет мъж. Не мога да го разбера, а Меринъс няма да ми позволи да го убия — изрече тихо и поклати глава насочвайки се към вратата. Докато вървеше към стаята си, си каза, че можеше просто да се предаде и да го обича.

И не виждаше смисъл да отлага започването на новия живот, който той й предлагаше.

— Шера? — мекият глас и тихото почукване на вратата й, накара Шера да се стегне, щом разпозна гласа на Каси.

Вратата се отвори бавно и малкото момиченце надзърна вътре. Лицето му беше мрачно, дългата му коса падаше на гъсти къдрици надолу по гърба му, когато пристъпи в стаята.

— Кой те гледа днес, Каси? — попита любопитно жената.

— Не знам, Шера — момиченцето беше объркано. — Събудих се и нямаше никого. Винаги има някой, когато се събудя.

Шера се загледа намръщено към малката. Тя все още беше облечена с нощница и халат, и държеше плюшеното си мече като спасителен пояс.

— Страх ме е, Шера — прошепна тя. — Моята фея ми каза да дойда тук. Изглеждаше доста притеснена — малкото момиченце се приближи, сякаш се нуждаеше от утеха или защита.

Шера взе комуникационното устройство от скрина, сложи го на главата си и включи основния канал. Знаеше, че Тайбър, Калън, Кейн и Даун са при Лоурънс, но те не биха оставили детето без охрана.

— Кой е дежурен в къщата? — попита рязко по микрофона.

Никой не отговори.

— Каси, видя ли някого, докато се качваше тук? — обърна се към момиченцето по-спокойно, след това плъзна френските врати и надникна през завесите към двора.

— Не — детето стисна плюшеното си мече още по-здраво. — Не видях никого, Шера.

— Знаеш ли как да се криеш, Каси? — младата жена, усети позната тръпка на опасност да пробягва по гръбнака й.

Очите на момиченцето се разшириха от внезапно обзелия го страх. Долната му устна потрепери.

— Искам мама — прошепна неочаквано то, тонът на гласа му показа, че познава добре опасностите, които дебнеха извън стаята. — Мама не ме оставя сама.