Тони Парсънс - Мъжът, момчето

А я направи добра, понеже извърташе нещата така, сякаш за него на този свят няма по-голямо удоволствие от това да си бъбри с разпенени граждани, на които им хлопа дъската.

Малко по малко започнахме да печелим фенове. После на бърза ръка взехме да получаваме предложения да прехвърлим програмата в някоя от телевизиите. Водеха ни по обяди, охкаха и ахкаха колко сме гениални, сваляха ни звезди. И много скоро ние зарязахме успешното радиопредаване — рядък случай на плъхове, напускащи кораб, който все още не потъва.

В телевизията обаче си беше друго. За разлика от радиото бе невъзможно гостите да влязат направо от улицата в студиото. Не можехме да се задоволяваме и със забавни откачалки, заченали от нахални извънземни.

След една година като водещ на своето шоу Марти беше постигнал всичко, за каквото беше мечтал. Но напрежението вече си казваше думата, от седмица на седмица му трябваше все повече време, за да прикрие с грим пукнатините. Русолявата му коса започна да се прошарва не само защото вечно бяхме под пара, вечно търсехме нови и нови интересни гости. Докато работехме в радиото, Марти нямаше какво да губи. А сега имаше.

Когато отидох в студиото, той седеше на стола в гримьорната и препитваше кого да поканим в шоуто няколко младички жени, които го бяха наобиколили и задоволяваха всяка негова прищявка, докато гримьорката се мъчеше да пооправи кожата му и тя да изглежда на екрана по-човешки. Марти отпи от чашата вода, оставена пред него, и се свъси.

— Това „Евиан“ ли е?

— Газирана ли я искаш? — попита миловидно момиче в панталон защитен цвят и кубинки.

— Искам „Евиан“.

Тя го погледна с огромно облекчение.

— „Евиан“ е.

— Според мен не е.

— Добре де, „Бадоа“ е.

Марти впери очи в нея.

— В автомата нямаше „Евиан“ — заоправдава се момичето.

— Виж в зелената стая — въздъхна тихо Марти.

Всички зашушукаха — да покажат, че са съгласни с него. Зелената стая — нещо като кошарка, където държахме гостите на шоуто — със сигурност беше място, където можеше да се намери „Евиан“ за Марти. Момичето с кубинките се умърлуши, но храбро усмихнато отиде да търси по-хубавата вода.

— Дали да не направим класическа среща с някоя холивудска легенда? — подхвана Марти. — Например Майкъл Паркинсън 5 5 Майкъл Паркинсън {р. 1935), британски журналист и водещ на токшоу по Би Би Си (1917–1982). — Б. пр. посреща звездите. Нещо от тоя род, да е по-лъскавко. Например да поканим някой, номиниран за „Оскар“. Например… Джак Никълсън.

— Джак е далеч — обади се сценаристката, дребно припряно девойче, което надали щеше да се задържи още дълго при нас.

Ноктите й бяха изгризани чак до кокалчетата.

— Леонардо ди Каприо?

— Недосегаем е.

— Клинт Истууд?

— Звъннах на агента му. Но си е съмнително.

— Робърт Мичъм 6 6 Робърт Мичъм — (1917–1997), американски актьор, режисьор и писател. — Б. пр. ? Джеймс Стюарт 7 7 Джеймс Стюарт (1908–1997), американски актьор, участвал в над 80 филма. — Б. пр. ?

— Мъртъвци.

Марти я изгледа на кръв.

— Не говори така — скастри я. — В момента просто не са в състояние да се включат в шоуто.

Той ме погледна в огледалото с черни като мъниста очи, обрамчени в облак оранжев фон дьо тен.

— Защо, Хари, все не можем да се докопаме до някой от тия проклети киновеликани?

— Защото хората, които спомена, нямат какво да ни предложат — обясних му аз, нещо, което правех всяка седмица. А и да имат, не можем да се вредим от другите шоу програми.

— Днес гледахте ли новините? — попита гримьорката замечтано, точно като всяка гримьорка, която пет пари не дава, че всички наоколо си умират от притеснение. Наистина беше интересно. Показваха ония демонстранти на летището. Дето са се прикачили с вериги за дърветата. Протестират срещу новия терминал.

— И какво те? — попита Марти. — Или го казваш колкото да става приказка?

— Водачът им е голям сладур — рече момичето. — Нали се сещате, казва се Клиф. Оня с плитките. Направо е върхът.

Всички жени в помещението загукаха в съгласие. Бях виждал тоя Клиф, кацнал на дървото — кльощав, бъбрив, с нагнетена на тънки плитки коса, — но си нямах и понятие, че минавал за секссимвол.

— Ето кого трябва да поканите в шоуто — рече победоносно гримьорката, както полагаше с пухчето пудра върху лицето на Марти. — Той е сто пъти по-интересен от някоя изкуфяла, втръснала на всички суперзвезда с присадена коса.

— Клиф е добра идея — съгласих се аз. — Но не знам как да се свържем с него. Макар че едва ли е чак толкова трудно, както да се свържем с Клинт Истууд.