Е да, преподаваше човекът езика и като всеки преподавател по език беше влюбен в съответната страна. Кой по-смислено от него ще обясни защо азиатските тигри се превръщат в кастрирани котараци? Е, сигурно мнозина. Но това бе най-доброто, до което се добрахме. Лошото беше само, че преподавателят не се яви.
Сякаш от състрадание към пукналия се японски сапунен мехур, сутринта, когато преподавателят трябваше да ни гостува, апандиситът му взе, че също се пукна и той прати да го замества най-прилежната му ученичка — Джина.
Високата лъчезарна Джина. Знаеше добре японски, очевидно бе специалистка по японска култура и имаше километрични крака. Заведох я в студиото и не намерих смелост да я погледна в очите, камо ли да я заговоря. Беше красива, обаятелна, умна, интелигентна. Но най-важното, съвсем не беше лъжица за моята уста.
После, щом в студиото светна червената лампичка, се случи нещо. По-скоро не се случи нищо. От притеснение Джина се гипсира. Не можеше да каже и дума.
Когато я видях за пръв път, си казах, че е недостъпна. Но докато я гледах как пелтечи и се поти, обяснявайки доста несвързано икономическия упадък, най-неочаквано ми се видя човек като всички останали. И разбрах, че все пак имам някакъв шанс. Може би мъничък. Колкото снежна топчица в ада. Но все пак шанс.
Знаех и какво й е на Джина. Червената лампичка ми действаше и на мен по същия начин. Никога не ми е било приятно да заставам пред микрофон или камера, дори мисълта да го направя ме хвърля в див ужас.
И така, когато всичко приключи и Марти извади Джина от неловкото положение, не беше никак трудно да й изкажа съболезнованията си. Тя го понесе добре, почна да се майтапи, че била дърво, и се зарече, че радиокариерата й е приключила.
Чак ме заболя сърцето.
Помислих си — къде тогава ще те видя отново?
Хлътнах по Джина именно защото тя не важничеше заради външността си. Знаеше, че е красива, но не обръщаше особено внимание на това. По-скоро смяташе, че това е най-безинтересното у нея. Но ако ме срещнете мен на улицата, надали ще ме погледнете втори път. Човек с такава обикновена външност като моята не се отнася небрежно към красотата.
Джина ме заведе на суши в „Сого“, големия японски универсален магазин на Пикадили Съркъс, където всички от персонала я познаваха. Тя им говореше на японски, те пък я наричаха „Джина-сан“.
— Джина-сан ли? — възкликнах аз.
— Трудно е да се преведе точно — усмихна се тя. — Означава нещо от рода на „уважаема“, „достопочтена“.
Уважаемата, достопочтена Джина. Още от малка била влюбена в японската култура. Преди да постъпи в колеж, била живяла една година в Япония, била преподавала в Киото английски — „най-щастливата година в живота ми“ — и смятала да се върне отново. Някаква американска банка в Токио й била предложила работа. Нищо не било в състояние да я спре. Помолих се да мога аз да я спра.
Зарових трескаво в ума си — дано се сетя нещо за Япония, и споменах писателя Юкио Мишима. Джина изсумтя, че бил некадърник с десни убеждения — „Не всичко се свежда до суровата риба и обредното самоубийство“, — после ми препоръча, ако съм искал да разбера Япония, да съм четял Кавабата. Стига да съм желаел, щяла да ми даде някои от книгите му. Веднага се възползвах от открехнатата вратичка.
Срещнахме се да пийнем по нещо и Джина ми донесе роман, озаглавен „Снежната страна“. Още щом се прибрах, го изчетох от кора до кора: в някакъв планински курорт преситен от живота плейбой се влюбва в обречена гейша — беше си увлекателно, — а аз се размечтах за очите на Джина, за краката й, за лицето й, което при всяка усмивка сякаш грейваше.
Отидохме у тях и тя приготви вечеря. Преди да вляза, ме помоли да си изуя обувките. Започнахме да обсъждаме японската култура — всъщност Джина говореше, а аз я слушах със зяпнала уста, като сегиз-тогиз изпусках по някое парченце пилешко по японски, паднало от клечките за хранене. Стана време или да викам такси, или да си мия зъбите. После се любихме направо на пода — или на футона, както го нарече Джина. Бях готов заради нея да бомбардирам Пърл Харбър.
Исках да прекарам остатъка от живота си с Джина. Затова й обещах всичко: щастие, вечна любов и най-важното, семейство. Знаех си, че тя ще се хване на въдицата със семейството — баща й зарязал майка й, когато Джина била на четири години, и тя открай време си мечтаела за сигурността на семейното огнище. Въпреки това се разплака, когато отиде да съобщи в банката, че все пак няма да замине за Токио.
Читать дальше