Тони Парсънс - Мъжът, момчето

— Много по-зле — изпелтечих и се опитах да се сетя какво точно съм искал да кажа.

Нещо от рода на това колко е важно Марти и Шобан да помнят винаги как са се чувствали на този ден.

Погледнах през препълнената зала към Сид с надеждата да ме насърчи, ала тя бе забила поглед в остатъците от десерта. Пеги и Пат се гонеха около масите. Някой се изкашля. Някакво пеленаче се разкапризничи. Насъбралите се вече нервничеха. Някой отиде да търси тоалетната. Погледнах си бързо бележките.

— Чакайте малко, тук съм си записал някои хубави неща — оповестих аз. — Например как двама младоженци отишли при лекаря, да им покаже как се прави любов.

Двама-трима подпийнали вуйчовци се изкискаха. Засмя се и една от лелите, също добре почерпена.

— Лекарят се любил, каквото се любил с жената и попитал младоженеца дали има въпроси. А младоженецът рекъл: така и така, докторе, колко често да водя булката?

Всички прихнаха. Еймън се засмя гордо. Аз обаче усетих как картончетата се плъзгат от разтрепераните ми пръсти. Вече нямах нужда от записките. Не бях в състояние да ги използвам.

— Всъщност искам да споделя с вас надеждата си, че Шобан и Марти знаят: живот без любов не е живот. Казала го е Нанси Синатра. И ако намерите човек, когото да обичате, не го оставяйте да си тръгне. Това вече го казвам аз. — Вдигнах наздравица в чест на Марти и Шобан. Сид ме погледна и пак се скри зад периферията на шапката. — Госпожи и господа, момчета и момичета, напълнете, ако обичате, чашите, нека да пием за прекрасното младо семейство.

Тъкмо слязох от подиума, и Еймън ме сграбчи за ръката.

— Беше страхотно — рече ми той. Но следващия път пусни няколко шеги за младоженеца и овцата.

Чак когато музиката засвири, си дадох сметка, че никога не съм виждал Сид да танцува.

Нямах представа дали е отлична танцьорка — като жената, на която е кръстена, — или я няма никаква в танците.

Не знаех дали се движи и плъзга неописуемо грациозно, или стои на едно място, пристъпва сковано от крак на крак и се чуди къде да си дене ръцете. Не знаех като кого танцува, като Сид Шарис или като Сид Джеймс. Знаех обаче, че това изобщо не ме вълнува.

Щеше да ми докривее, ако видех и че танцува блестящо, и че танцува зле. Единственото, което исках, беше да потанцувам с нея.

Дисководещият беше пуснал „Събуди ме, преди да си тръгнеш“ и дансингът се изпълни с недодяланата еуфория на старата плоча.

Марти и Шобан заподскачаха опасно: лицето на младоженеца стана мораво като пред инфаркт, когато той се опита да вдигне невестата. Еймън стоеше като закован на едно място и само размяташе ръце. Мем се гънеше около него, кълчеше се доста мръснишки, очевидно не знаеше друг танц.

Джина се смееше на Пат и му ръкопляскаше на танца, състоящ се от причудливи подскоци, при които той се завърташе на сто и осемдесет градуса. Ричард танцуваше блус с една от шаферките. Майка ми пък се носеше заедно с викария във вихрен валс.

Сали, вече в напреднала бременност, се поклащаше напред-назад по доста странен начин, защото това бе музика, на която старци се чувстваха отново млади.

Глен пък беше затворил очи и размахваше ръце, сякаш купонясва в калта на Уудсток. Най-неочаквано ми се стори, че това е съвършеният купон: Глен танцуваше по съвсем съшия начин, както Еймън.

По едно време се усетих, че не виждам Сид и Пеги.

Когато Марти свали Шобан — да си починат, аз я докоснах по ръката и се опитах да надвикам Джордж Майкъл:

— Къде е Сид, Шобан?

— Наложи се да си тръгнат по-рано, за да хванат самолета. Заминават за Щатите.

— Колко ще останат там?

— Прибират се за постоянно. Тя не ти ли е казала?

Зарязах „Ем Джи Еф“-а отстрани на магистралата, някъде на запад от зеления Остърли Парк. След няколко дни щях да се опитам да открия върху картата на голям Лондон мястото, но то бе твърде далеч от града и не беше отбелязано. Имах чувството, че съм на края на света. Или в неговото начало.

Едно обаче беше ясно: няма да успея да стигна навреме с колата. По пътя за летище „Хийтроу“ имаше страхотно задръстване, автомобилите почти не се движеха. А през няколко секунди в небето над мен се извисяваше поредният самолет, огромен като презокеански лайнер. „Ем Джи Еф“-ът не можеше да ми помогне.

Слязох от колата и изведнъж се сетих, че не знам с коя авиолиния ще пътуват. Самолетите на „Върджин Атлантик“ излитаха от трети терминал, а тези на „Бритиш Еъруейс“ — от четвърти. При всички положения щях да закъснея и за двата полета.