Тони Парсънс - Мъжът, момчето

Той сви раменца и се усмихна. Хубавото ми момченце.

Влязохме в черквата — вътре миришеше на цветя и ако не броим лъчите светлина с цвят на пчелен мед, проникващи през старинните прозорци, беше хладно и здрачно. Всички жени бяха с шапки. Пат изприпка пред мен и токовете на обувките му изтракаха по застлания с плочи под.

Докато го гледах как тича към Марти, който ни чакаше при олтара, ми стана едно такова хубаво, но и тъжно.

И аз не знам. Стори ми се, че Пат вече е голям мъж.

Викарият беше снажен, млад и припрян, явно бе от възпитаните млади господа родом от централните графства, които англиканската църква задължително пращаше по големите градове. Адамовата му ябълка току подскачаше, докато той говореше за Деня на Страшния съд, когато тайните на всички сърца щели да бъдат разкрити.

Гледаше Марти, направо бе впил поглед в него и му задаваше въпроси така, сякаш очакваше искрени отговори: дали ще я обича, дали ще я утешава, почита и защитава и в болест, и в радост, дали ще бъде с нея, докато смъртта ги раздели.

А аз се сетих за дългата върволица случайни съвкупления на Марти, които неизменно завършваха върху страниците на неделните клюкарски издания, а жените, които той на бърза ръка сваляше и точно толкова бързо разкарваше, си даваха сметка, че и да преспят с него, надали ще се доберат и до най-ниското стъпало в развлекателната индустрия.

Погледнах и Шобан, която стоеше до баща си с безизразно бледо лице под километрите бяла дантела и — макар че сега не му беше нито времето, нито мястото — волю-неволю се сетих за слабостта й към женени мъже и към някакви калтаци, които се приковават с вериги към дърветата. Днес обаче всичко това нямаше почти никакво значение. Нямаха значение нито обидените бивши любовници, които злословеха за Марти, нито всички съпруги, които в крайна сметка бяха надделели над Шобан и я бяха запратили на второто място. Сега вече всичко това беше минало.

Днес и двамата сякаш бяха получили избавление и ново начало благодарение на обещанията за любов и преданост и на това, че са се врекли във вярност, макар да бях почти сигурен, че Марти си няма представа що е вярност и как се вричаш в нея. Плисна ме огромна обич и към двамата.

У мен сякаш не бе останала и следа от цинизъм. Защото и аз исках тъкмо това. Исках единствено това и нищо повече. Да обичам и да бъда верен.

Извърнах се и погледнах крадешком насъбралите се. Сид се бе вторачила изпод периферията на шапката в свещеника. Видях само темето на Пеги. Срещнах очите на Пат, той ми се усмихна и аз за кой ли път си помислих какво прекрасно дете е. Намигнах му и отново се извърнах към викария, който говореше за съвършената любов и мир.

Докато свещеникът задаваше въпросите, аз също се видях принуден да се запитам някои неща. Например — можех ли да повлияя благотворно върху живота на Пеги?

И наистина ли бях убеден, че ще успея да отгледам това малко момиченце, при положение че никога няма да усещаме тясната кръвна връзка? Бях ли достатъчно мъж, за да възпитам детето на друг мъж? Ами Сид? Щяхме ли да останем заедно и след пет, шест, седем години, когато хората обикновено си омръзнат и се разделят? Можехме ли да се обичаме и да си бъдем верни, докато смъртта ни раздели? Нямаше ли някой от нас — почти сигурно аз — накрая да тръгне да чука, без да пробира, и да оплеска всичко? Вярвах ли наистина, че любовта ни е достатъчно силна, за да оцелее в шантавия съвременен свят? Вярвах ли? Вярвах ли наистина?

— Да — казах на глас и Марти за пръв път ме погледна така, сякаш съм превъртял.

Почуках със сребърната лъжичка отстрани по чашата за шампанско и се изправих, та както приляга на кум, да дръпна една реч.

Всички роднини, приятели и колеги ме погледнаха, доволни от сватбената гощавка и готови да ме изслушат, а аз се взрях в записките си — главно смешки, които Еймън ми беше драснал върху картончета. Сега те ми се сториха напълно безполезни.

Поех си въздух и подхванах:

— Един от великите мислители е казал: „Носиш се през живота, животът ти се струва опитомен, когато най-неочаквано се появява една непозната и нейното име е любов.“ — Млъкнах, та всички да осмислят думите ми. — Платон? Витгенщайн? Декарт? Не, Нанси Синатра. И тя, милата Нанси, е права. Животът изглежда толкова опитомен, толкова празен без тази непозната — любовта. Всъщност сега, като се замисля, нещата стоят още по-зле.

Всички недоумяваха какви ги дрънкам. Аз също недоумявах. Разтърках слепоочията си, които бумтяха. Устата ми беше пресъхнала. Пийнах вода, но устата ми пак си остана суха.