Шарлот Бронте - Прокобата

— Имаше още, но не го помня. Е, времето разбулва всички тайни, никоя ръка не може да спре хода му, ала сякаш жертвата принесох единствен аз. Моето цвете и моят плод си отидоха, а неговите — мили Боже! Не, не, туй би значело още чернило връз взаимните злочестини, които натрупахме помежду си, още сълзи от сърце, на което сълзи вече не останаха; а неговото, мисля, ще кърви. Не бих искал смъртта за трети път да хвърли мрачната си сянка, пък дори над тях. Надвисналият мрачен облак няма скоро да се разсее. О! Флорънс! Флорънс! Никога вече небето няма да грее за мен тъй ослепително. На хоризонта се събират тъмни сенки, които няма да се разсеят.

Потънал в горчива меланхолия, той прекоси площада и за четвърт час се възцари пълна тишина, в която отекваха само отмерените му стъпки. Накрая спря.

— Юджин, ела, незабавно напускам Адрианополис. Смея да кажа, че в Дуро Вила остро ще почувстват отсъствието ми, особено ако опечалените закъснеят. Казваш, че той е трябвало да пристигне утре, така ли?

Юджин отговори утвърдително и паж и господар заминаха заедно.

На следващата вечер, или по-право нощ, пристигна вест от баща ми, че ме вика незабавно в Уотърлу Палъс. Като дойде прислужникът да ме повика, бях си легнал, понеже наближаваше единайсет, но веднага станах, и щом се облякох, побързах да изпълня бащината заповед.

Влязох в северната приемна и прислужникът ме осведоми, че херцогът очаква пристигането ми — заварих го седнал с една дама, в която скоро разпознах леля си, графиня Сиймор. И двамата с баща ми бяха облечени в траурни дрехи, а на челата им бе изписан угрижен размисъл. Застанах до огнището да сгрея ръцете си на алените пламъци, понеже нощта бе доста мразовита, и попитах:

— Тази вечер ли ще се състои погребението?

— Погребението! — възкликна лейди Сиймор. — Мило дете, отде знаеш ти за смъртта, та дори за болестта? Огъстъс през цялото време остана толкова потаен й мълчалив, както всякога.

— Да, но доста ще се затрудни да остане чак толкова потаен, че аз да не го разкрия. Едва ли в живота му има повече от две-три случки, които да са ми неизвестни, при това поне една от тях датира отпреди раждането ми.

— Е, — намеси се баща ми — няма значение, проницателността ти този път не те излъга. Чарлс, племенникът ти, лорд Алмейда, почина преди седмица. Ще го погребват след час. Ако тържествено обещаеш да въздържаш това твое неуморно любопитство, което вече причини на брат ти толкова неприятности, може да ти позволя да присъстваш на погребението. Но ако немирният ти нрав не ти позволява да изпълниш това условие, остани си у дома. Нямам желание да те подлагам на мъчително въздържание.

Обещах с готовност, сетне попитах баща си защо е тъй необходима тази дискретност.

— Ще присъстват лица, които досега не си виждал. Бих желал все още да не се запознаваш с тях, по причини, които при цялата ти ранозрелост, драги, все пак ще ти е трудно да проумееш. Така че не прави и най-бегъл опит да разкриеш идентичността им, било то с дума, поглед или жест. Наказание за нспослушанието ти ще бъде най-суровият ми гняв.

Отново обещах, но не можех да не се питам кои ли ще да са тези забранени лица.

— Изабела, — продължи баща ми — ти се погрижи за него. Стискай здраво дланта му и не му позволявай да се отделя от теб нито за миг, докато церемонията приключи и опечалените се разотидат.

— Ще внимавам, братко — отвърна леля ми. Защото ако Огъстъс долови, особено в сегашното си злостно и сприхаво настроение, любопитство дори в погледа му, последствията може да се окажат фатални.

— Той не бива изобщо да се доближава до Огъстъс — строго разпореди баща ми. — Няма да рискувам нито неговия живот, нито този на останалите. А в момента те са толкова непредвидими и опасни, той пък е тъй неизлечимо любопитен, че в случай на стълкновение последиците неминуемо ще бъдат трагични. — Баща ми чукна златния си часовник с минутен репетир. — Единайсет и половина е, чувам, че вече изкарват каретата на частния вход. Хайде, Изабела, нямаме време за губене.

Взе траурната си шапка и черните си ръкавици, оставени на бюфета, хвана леля ми под ръка и двамата напуснаха заедно приемната, после заслизаха по парадното стълбище. Каретата чакаше досами портика, понеже нощта бе бурна и валеше. Настаниха се вътре. Мен ме повдигна един прислужник; баща ми ме взе на колене си и отпътувахме.

Независимо от тракането на колелетата, уличната глъчка, воя на вятъра и неспирното трополене на дъжда, заспах дълбоко в тази удобна поза и се събудих едва когато каретата спря. Бяхме спрели под „Свети Михаил“. Като слязохме, грамадните двери се разтвориха колкото да ни пропуснат и веднага се затръшнаха зад гърбовете ни. Вътре бе тихо, уединено и да не бе бледият лъч на две самотни лампи, всичко би тънало в непрозирен мрак. Едната лампа изпускаше мъждиви отблясъци иззад завесата на галерията с органа, другата носеше клисарят, който ни посрещна. Беше с празничния си стихар, а лицето му бе скрито с маска.