Шарлот Бронте - Прокобата

В отговор на този сарказъм от устата на херцога се изтръгна приглушена, но ужасна ругатня. Тя бе посрещната от глухия, нисък смях на непознатия, който продължи:

— Действително, монарше, ще остана удивен, ако пропуснеш да говориш с нея лично. Тя не се посвени от теб, когато полагаше първородния ти син в ръцете ти, защо тогава ти ще се дърпаш от нея, когато е дошло ред да й върнеш любезната услуга? О, тя ще погледне тъжно своя Артър и ще простене негласно, когато той си отиде, както онази нощ, когато напусна Залата на гладиатора. Ти я чу тогава, но не я пожали, и тя седна мълчаливо да срещне съдбата си, да изтегли каквото има да тегли.

Възцари се мълчание. Заморна се беше облегнал на един каменен блок. Светликът на пълната жълта луна, увиснала високо във ведрия небосклон, падаше право върху него и открояваше лицето му, пребледняло сякаш зачаршафен призрак. То бе съвсем безкръвно, скупчените на челото и слепоочията гъсти тъмни къдри зловещо контрастираха със свръхестествената бледност, която засенчваха. Очите му бяха леко извърнати нагоре, и съвсем не ги премрежваха сълзи, ами хвърляха предизвикателни огнени искри. Инак стойката му бе съвсем спокойна; наглед сякаш съумяваше да овладее смъртоносната огнена ярост, която го изпълваше, издаваха го само онези прозирни места, през които потушеният пламък буйно припламваше.

— Свърши ли? — попита, след известно мълчание.

— Да каза непознатият. — Засега чу достатъчно. Можеш да го смелиш на спокойствие. Помниш ли онзи протяжен „стон“ на мъчителна покруса, който едва не те накара да се разкаеш и да се върнеш назад?

— Помня го — усмихна се херцогът. Добре го помня, но бъркаш, драги, ако смяташ, че ме е накарал да се разкайвам, а още повече бъркаш, ако смяташ, че не съм съжалил Мариан в скръбта й. Скръбта й бе храна за моята гордост, сър, и поради това, бъди сигурен, промени и любовта, и състраданието ми, а освен ако прозорливостта съвсем ти изневерява, трябва да си наясно, че дори й го казах, и още същата нощ прекарахме пет часа да разискваме темата и да я утешавам. Зората я свари спокойна и смирена, почти щастлива, понеже знаеше, че любовта ми не е отслабнала и на йота, че я обичам както всякога и тъкмо тази любов ме кара да предприема крачката, на която бях решен тогава. Ако й бях позволил да се превърне в пречка за намеренията ми, скоро щях да я намразя, макар и все тъй възхитителна, предана и невинна, — а кръвта ми изстива само като си го помисля.

— Хм — прекъсна го странникът, — твърдиш всичко това, предполагам, за да оправдаеш поведението си.

— Не за да го оправдая, драги. Не съм се оправдавал пред никоя жена под слънцето! Само че използвах този довод като средство да я утеша, и с гордост мога да кажа, небезуспешно, защото когато първите лъчи на утрото взеха да се прокрадват през прозореца, в чиято ниша тя седя до мен за последен път, озариха лице тъй кротко и смирено, колкото няколко часа по-рано бе неизразимо тъжно и печално. Грешиш, драги, ако си въобразяваш, че съм жертва на угризения. Не се заблуждавай, аз не зная що е угризение!

— Лъжа! Лъжа! — викна непознатият. — Червеят му гризе сърцето ти! И няма скоро да умре, съдейки по приглушения ти глас и пепелявият ти лик! Не се опитвай да ме мамиш. Заморна! Познавам те твърде добре.

— Но не достатъчно — упорстваше херцогът, — инак щеше да си наясно, че промяната в гласа и облика ми се дължи на омразата ми към теб, не на разкаяние пред съпругата или сина ми. Обичах и двамата с любов отвъд силата на всякакви думи. Бяха ми отнети без време и това ми нанесе рана, която и векове да минат, няма да се изличи, ала ненавистта ми към теб, драги, е по-силна и от най-страшната скръб, и макар да има моменти, дори цели часове в живота ми, когато мисълта за мъртвите ще ме напуска, няма да има и миг, в който да не гледам на теб с най-горчиво презрение.

В отговор непознатият само се изсмя тихо и злорадо. Загърна се още по-плътно в плаща, с който бе наметнат, кимна на Заморна и с леки стъпки се отправи оттатък площада.

— Ха! — възкликна херцогът, като го изгуби от поглед. — Защо не остана още миг, проклетникът! Макар да ми е черен пред очите, бих го задържал още минута, за да го разпитам накъде клонят събитията. Изглежда, че мистерията, загатната в онези стихове, които тъй често съм слушал от детство, та до наши дни, и особено откакто палещото слънце на зрялото мъжество огрява пътя ми, най-сетне предстои да се разбуди.