Шарлот Бронте - Прокобата

Всичко това заявявам в настоящия свой труд заобиколно, нежели пряко. Читателят няма да открие ни един дълъг пасаж, който пространно разписва скандалните му странности. Трябва сам да се досети по загатванията, втъкани на повърхността и в развоя на разказа. А когато свърши, нека затвори книгата, и като пропъди от ума си въображаемите обстоятелства, да подбере само онези, които носят неоспоримите белези на действителното. После, след подобаващ размисъл, да се произнесе: Здрав човек ли е херцог Заморна, или е луд? Този въпрос оставям на неговата преценка, а междувременно с признателност за досегашното и молба за бъдещо доброжелателство, оставам.

Покорен слуга на обществото.

Ч. А. Ф. Уелзли 1 1 Лорд Чарлс Албърт Флориан Уелзли е предпочитаният псевдоним на Шарлот Бронте в почти целия й цикъл младежки произведения.

Младият маркиз на Алмейда е мъртъв. Това не е тайна за никого. Остави след себе си два трона празни. Уелингтънзланд и Ангрия очакват сега своя престолонаследник.

Неумолима смърт! Какво ли не стори коронованият Заморна, за да защити първородното си, ненагледното си отроче, първа надежда на своето и втора на бащиното си кралство, ала с нищо не можа да го опази от онази коса, чието острие посича и повехналия, и разцъфналия, и едва напъпилия цвят.

Напразни останаха покорните грижи на стоте слуги, извънмерните усилия на вещата наука, майчинските грижи на Мина Лори, чиято нежност вдигна някога от смъртния одър бащата, ала не успя да вдигне сина: пустинното усамотение на уединеното като параклис имение, лековитият лъх на здраве, с който го обвяваха вековните гори, благоуханните долини и буйният, скоротечен ручей. И най-сетне, напразно бе пламенното желание, което, додето не бе потушено от отчаянието, непрестанно изпълваше душата на Заморна — онзи, обичта към когото не стига сила на думите да изразят, защото е единствен син на майка си, да живее и разцъфтява, за да му напомня за покойната. Той умря, повален рано, призован, преди да е узнал какъв е светът, над чиято шир зората му изгря тъй велелепно.

Херцогът отпрати лорд Джулиъс надалеч, да не би бащината загриженост, усилвана и угнетявана от очевидната крехкост на цветето, над което бдеше, да се превърне в пречка, нежели насърчение за благополучието му. Зная, че когато гробът погълна Мариан, съзнанието му бе обичано от безпокоен ужас да не би семето на майчината болест да се е пренесло с живота и у детето. Ненавиждаше ярката багревина по бузките му, сияещите му очи, красиво оформените му крайници и прозрачната му бяла кожа, под която се виеха вълноватите линии на вените, и дори артериите му, в най-нежния нюанс на лилавото. Неведнъж съм го чувал да стене и да ругае красотата, която събужда у него само неподправена горчилка, когато оставяше в люлката изящната миниатюра на собствения си величав образ, след като го е съзерцавал няколко кратки мига с мимолетен и, както сам чувстваше, неоснователен възторг.

„Какво ли не бих дал — промърморваше в подобни случаи — синът ми да притежаваше съвсем, съвсем мъничко по-малко от деликатната прелест на майка си. О, презирам сега, с цялата си душа, всеки повей на красотата, който изглежда твърде ефимерен за света на човеците; всяка отсянка на руменината, всяка искрица в погледа, в които прозира твърде много от божественото и твърде малко от човешкото; та дори всяка извивка на гласа, чиято сладост пронизва сърцето с неочакван трепет, буди у мен сега не възторг, а непоносима болка.“

Когато от Грасмиър се получи първото известие, че анчарът на туберкулозата е пуснал първите си филизи, той възкликна (бях в стаята, разбира се, без негово знание, докато внимателно го изчиташе): „Знаех си, че така ще стане! Почти се радвам, че ужасът на напрегнатото очакване отмина! Излишно е да се залъгвам с напразни надежди, пред мен се простира празен и чист пътят на яснотата. Ще изкара още няколко месеца, може би седмици. Да, и Флорънс издъхна само за петдесет дни. А сетне го очаква вечен покой в онази проклета гробница. И все пак ми се иска всичко да бе свършило, болест, смърт, опело всичко! Тогава може би ще бъда доволен, макар не и радостен, но дотогава…“ И той се хвърли на стола си край писалището, отривисто откъсна лист хартия и мълниеносно нахвърля следните редове:

Безценна моя Мина.

Твоето дело наближава своя край. Трудна задача е да опазиш онуй, що съдбата е белязала с гибел. Знам как я изпълни. Оттук насетне собствените ми устни неспирно ще мълвят хвала. Наблюдавай го още няколко дни и нощи. Просто се увери, че и последният удар на сърцето е заглъхнал, и последният дъх — отлетял. Тогава, момичето ми, почини си от усърдния труд. Не ми пращай новини, ни ред, ни дума, докато не се увериш, че всичко вече върви към своя свършек, когато на вид му остава не повече от седмица живот, ще рече, момичето ми, когато дъхът му започне да хрипти в гърлото, пъклената червенина избледнее от страните му, а плътта му (доколкото е останала) стане тъй прозрачна, че под нея личат не вени с кръв, а само кости. Едва когато се случи това, най-сетне ми пиши да ме известиш. Ще излича промеждутъка, ако е възможно.