Сара Шепард - Издирва се

— Не знаеш кой знае колко неща за нея. Когато Джейсън ми каза за Кортни, добави, че не е много стабилна.

Тя отново даде газ и прекоси кръстовището. Спенсър умираше от желание да каже на Мелиса онова, което сестра й не знаеше — че нестабилната сестра е мъртва.

— Ти никога не си разговаряла с нея — каза вместо това тя.

Гласът на Мелиса се втвърди.

— Просто смятам, че трябва да внимаваш с нея. Не бързай да завързваш приятелство.

Те отбиха в алеята към „Роузууд дей“ и спряха зад няколко жълти училищни автобуси. Децата слизаха от тях и се втурваха по стълбите към фоайето, нетърпеливи да избягат от хапещия студ. Спенсър погледна обвинително сестра си.

— Казваш го само защото мразеше Али и не харесваш Кортни по подразбиране.

Мелиса завъртя очи.

— Не създавай драми. Просто не искам да пострадаш.

— Как ли пък не — изсумтя Спенсър. — Защото ти никога не си се опитала да ме нараниш. — Тя отвори вратата, изскочи навън и я затръшна зад себе си.

Коридорите миришеха на прясно опечени кифлички от „Стийм“. Когато Спенсър се доближи до шкафчето, Али излезе от тоалетната. Сините й очи блестяха в идеален синхрон с училищното й сако.

— Здрасти! — извика тя и я прегърна през раменете. — Точно човека, когото исках да видя. Ще се подготвяме за бала утре, нали?

— Да — отвърна Спенсър, избирайки комбинацията на ключалката си твърде бързо и пропускайки едното число. Раздразнена, ритна вратичката.

Али се намръщи.

— Какво не е наред?

Спенсър разкърши врата си, опитвайки се да се успокои.

— Мелиса ме подлудява.

Али постави ръце на хълбоците си. Две момчета от отбора по футбол минаха покрай тях и й подсвирнаха одобрително.

— Пак ли се карахте заради майка ти?

— Не… — Спенсър най-накрая отвори шкафчето си. Съблече палтото си и го окачи на кукичката. — Всъщност се сдърпахме заради теб.

— Заради мен? — Али притисна длан към гърдите си.

— Да. — Спенсър се изсмя рязко. — Казах й, че излизаме заедно. Тя ми каза, че трябва да стоя настрани от теб.

Али изчетка един невидим косъм от сакото си.

— Е, може би е загрижена за теб.

Спенсър изсумтя.

— Познаваш Мелиса. Със сигурност не е загрижена за мен.

Едно мускулче на шията на Али запулсира.

— Тогава защо го е казала?

Спенсър прехапа долната си устна. Мелиса и Али никога не се бяха разбирали. Али беше единствената, която в онези години не искаше да прилича на Мелиса. Точно преди да изчезне, тя дори я беше подразнила, че Иън може да си намери нова приятелка, докато Мелиса е в Прага. А Мелиса със сигурност подозираше, че Али се заиграва с Иън. Два месеца по-рано Спенсър и Мелиса седяха в горещото джакузи в задния им двор и Мелиса беше признала, че знае за изневерите на Иън в гимназията.

— Иън ще съжалява за това до края на живота си — беше казала тя. Спенсър я попита какво смята да прави с момичето, с което й е изневерил, а Мелиса се усмихна злобно. — Кой каза, че вече не съм направила нещо?

Наблизо се затръшна врата на шкафче. Нечий телефон иззвъня. Музиката, която звучеше през междучасията, също млъкна, което означаваше, че трябва да си отиват по стаите. Спенсър вдигна поглед към Али, която я гледаше, вероятно чудейки се какво ли се върти в главата й.

— Смяташ ли, че има някакъв начин Мелиса да знае, че ти не си Кортни? — попита тя.

Али отстъпи назад. Челото й се набърчи.

— Не. Няма начин.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. — Али отметна дългата си руса коса през рамо. Един първокурсник, който стоеше наблизо, ахна и изпусна учебника си по биология на мраморния под. — Честно, Спенс, Мелиса сигурно просто завижда. Вече и двете имате още една сестра… а аз харесвам повече теб.

Топло, спокойно усещане заля Спенсър, докато Али се сбогува с нея и тръгна по коридора към крилото по изобразително изкуство. Спенсър прекоси фоайето на път към стаята си, но когато подмина „Стийм“, закаченият на стената брой на „Филаделфия сентинъл“ я накара да спре.

— О, Господи — прошепна тя.

На първата страница беше отпечатана снимката, която Ариа беше намерила предишната нощ и размазаните, страховити очи се взираха право в Спенсър. Тя веднага разпозна лицето.

Мелиса.

Въпреки че беше едва четири часа в петък, „Рив Гош“, френското бистро в мола „Кинг Джеймс“, беше препълнено с добре облечени и фризирани гимназистки. По празните столове бяха оставени великолепни кожени чанти, а под масите бяха напъхани големи блестящи пазарски торби, щамповани с лъскави дизайнерски етикети. Сервитьорите, облечени с безупречни бели ризи и тесни черни панталони, сновяха между гостите, сервирайки бутилки вино и крем брюле. Във въздуха ухаеше на приготвено в масло ескарго и превъзходно изпържени белгийски картофки.