Катрин Панкол: Наричайте ме Скарлет

— Не, очевидно не са достатъчно представителни.

— Гостите са изключително грижливо подбрани… заради положението на Жан Бонер — опита се да замаже положението Жюлиет.

— Да, ама са поканили Розита — отбеляза Мартин.

— Защото Жан Бонер има нужда от нея — обясни Жюлиет.

Хванал Бенедикт под ръка, Жан Бонер стоеше сред група млади мъже. Всички говореха високо, смееха се гръмогласно, имаха зализани оредели коси и бяха добре закръглени, сигурен признак за близките им отношения с властта.

— Не й обръщай внимание, Мартин — намеси се Жан-Мари. — От известно време Жюлиет вижда навсякъде само злоба и лошотия.

— О, я ни остави на мира… Идваш ли, Мартин, ще се свием в някой ъгъл, искам да ми разкажеш всичко, ама всичко, от игла до конец.

— Добре, оставям ви — кимна Жан-Мари и се отдалечи с ръце в джобовете.

— Много си гадна с него! — отбеляза Мартин с въздишка.

— Не мога повече! Брак! Не искам да чувам тази дума, честно ти казвам.

Тя наду бузи и изпусна дълбока, покъртителна въздишка, вдигайки вежди.

— Не прави така, приличаш на разлютена циганка — пошегува се Мартин и я ощипа лекичко по бузите.

Отидоха да седнат вътре в къщата и пътем Жюлиет грабна бутилка шампанско и две чаши.

Настаниха се удобно в креслата и Жюлиет подзе:

— Седях точно тук, в този фотьойл, преди четири години, когато взех решение да се махна от Питивие и да завладея Париж.

— Защото току-що беше зърнала красавеца Рьоне с новата му мацка… Какво ли стана с нея?

— Омъжи се. Както направи и Жоел. Но няма бебе. Шантава работа! Сега като го гледам Рьоне и като се сетя как бях полудяла по него навремето…

— По репутацията му, по-точно. Никога не си го обичала това момче. Впрочем ти никога никого не си обичала. Просто си влюбена в любовта, ако искаме да сме точни.

— Какви ги дрънкаш! Обичах Луи!

— Защото ти бягаше. И Пенсон, защото беше жиголо.

— Като стана дума за него, не си ли го срещала случайно красавеца Пенсон? И той бил в Ню Йорк, така разправят. Госпожа Пенсон е превъртяла, само повтаря като курдисана: „Синът ми… Ню Йорк“. Вече си мечтае в долари. Сигурно се е намърдал на топло до някоя богата американка.

— А Жан-Мари? Как вървят нещата с него? — продължаваше да разпитва Мартин.

Жюлиет отпи от шампанското, изрита със замах обувките си, подви крака под себе си и започна да разказва.

За сватбата си. За първите дни и месеци в малкия апартамент на улица „Шерш-Миди“, където Жан-Мари пишел книгата си, а тя ходела на лекции в университета и на стаж в кантората на Фарланд. Илюзията, че си играят на кукли, че се правят на млада двойка щастливи младоженци. Парите вече не били проблем. От време на време Жан-Мари продавал някоя от бабините си картини и двамата си живеели царски месеци наред. Той я обсипвал с подаръци. Показа на Мартин златните си гривни, обеците с рубини и медальона с диамант.

— Всичко това ми е от него. Достатъчно беше да отворя уста и той се втурваше презглава да изпълни желанието ми, дори не чакаше да се доизкажа. Като се сетя само… Каква разлика между него и Луи, и Виртел… от земята до небето.

— Виртел?

— Да, искам да кажа, от ужасната му стиснатост, нали разбираш. Не ми даде стотинка от договора с Шарл Милал, представяш ли си!

— Така, значи…

— Бях се сдобрила с нашите, имах пари, работех. Беше щастливо време. Не си задавах никакви въпроси. Живеех си безметежно, без никакви грижи, мърках доволно като коте…

— Когато… — прекъсна я Мартин.

— Когато… история с мъж, както се досещаш. За разлика от другите ми любовни истории с него се запознах в университета. Нещо като компенсация за четирите години висене там: семейният уют бе взривен! Казваше се Макс, преподавател по международно право, около четирийсетте, красив, умен, женен, обаятелен, привлекателен.

Жюлиет изброяваше на пръсти качествата на Макс с носталгичен тон.

— Хлътнах по него след един бас. Той не можеше да повярва, че истинското име на Сюркуф е Робер! Хванахме се на бас на една вечеря в „Тур д’Аржан“, горе на върха, нали се сещаш… Спечелих баса. Изстреляхме се при звездите и останахме там… известно време. Връзката не продължи дълго, но достатъчно, за да се върна към стария начин на живот. Започнах да лъжа нищо неподозиращия Жан-Мари и да му изневерявам, а той ми вярваше безусловно. Бях бясна, че не си дава сметка, че е сляп и наивен, че вярва на измишльотините, с които го баламосвам.

Тя отново свъси вежди и заприлича на проклета циганка със святкащите си черни очи.