Катрин Панкол: Наричайте ме Скарлет

Мартин я стисна окуражаващо за лакътя. Не я биваше в излиянията и в съболезнованията.

— Ние тук, във Франция, сме много изостанали — каза тя. — От друга страна, може да е за добро, защото според мен американските феминистки са прекалено крайни. Наистина водят ожесточена битка с мъжете, стиснали ножа между зъбите.

— Същото ще стане и във Франция. Тук нещата пристигат с десетина години закъснение! — твърдо заяви Матилд.

— Най-странното е, че успях да си намеря работа, именно благодарение на борбата на жените!

— Какво чувам, борбата на жените! Никак не си се променила — прекъсна я Жюлиет, врязвайки се между Матилд и Мартин. — Добър ден, Розита.

— Вие дбете с Мартин се държахте ужасно в църкбата!

— О, мила моя Розита, толкова бяхме щастливи, че сме отново заедно. Не можехме да сме тихи като мишлета.

— Ама ти къде беше? Търсих те навсякъде — попита Мартин.

— О, после ще ти обясня. Значи, си си намерила работа?

— Да, благодарение на една стачничка-феминистка. Отидох с моята група жени на протест в една рекламна агенция в Манхатън срещу несправедливото заплащане на женския труд. Бяхме си окачили на вратовете транспаранти и блокирахме входа на сградата. Шефът слезе при нас и ни покани да поговорим в кабинета му. Държа се изключително любезно, записваше си исканията ни. След като си тръгнахме, аз се върнах и го попитах защо се е държал толкова мило с нас. Знаеш ли какво ми отговори?

— Че искал да му се махнете от глабата и тоба е било най-лесният начин — намеси се Розита.

— Не позна. Не ми пука за исканията на феминистките, заяви той, но женското движение ме интересува. Жените са консуматорки и искам да знам какво мислят, какво ги вълнува. Без секунда колебание му отвърнах, че искам да му сътруднича, че през целия си живот съм работила, в супермаркет при това, с една дума, омаях го с приказки и той ме взе на работа! Започвам другия понеделник. Само дето го метнах. Документите ми не са наред. Имам студентска виза, не работна. Ще се наложи да се размърдам и да уредя положението си, без да се помайвам!

Жюлиет изръкопляска. Матилд подсвирна от възхищение, но веднага посърна и дълбоко въздъхна, сякаш подвизите на Мартин изравняваха нейното смело начинание със земята.

— А вие сте истинско чудо — обърна се Жюлиет към Матилд, понеже долови разочарованието й. — Погледнете майка ми например, и я сравнете с вас. Тя стои и чака животът да отмине. Вие поне…

— Родителите ти тук ли са? — попита Мартин.

Жюлиет вирна брадичка в тяхна посока.

Господин Тюил говореше с Жан-Мари, а госпожа Тюил, с шапка на жълти и сини цветя, стоеше малко зад тях.

— Добре, но сега ви оставям — каза Матилд. — Отивам да се погрижа за гостите си, както се изразяват в учебниците по етикеция.

— Аз пък отибам да седна, краката ми се подгъбат от умора — заяви на свой ред Розита и последва Матилд.

— Откакто го избраха в общинския съвет, татко се е надул като пуяк — отбеляза шепнешком Жюлиет, поглеждайки към господин Тюил.

— А с тях как вървят нещата, сдобрихте ли се? — продължи да разпитва Мартин.

— Горе-долу. Подписахме договор за ненападение. Освен това сега съм женена жена и не се налага да се съобразявам с техните желания. Май това е единственото положително нещо в брака.

— Няма да е зле да споделиш това с Бенедикт — посъветва я Мартин.

— О, Бенедикт! При нея нещата стоят съвсем по друг начин…

— Жюлиет, ще ти бъда признателен, ако не ме оставяш сам с родителите ти — помоли я Жан-Мари, след като се присъедини към нея и Мартин.

— Никой не те е карал да си говориш с тях.

— Родители са ти все пак. — После се обърна към Мартин: — Харесва ли ти Америка?

Жан-Мари не се беше променил. Все така чернокос, елегантен, непринуден. Кърпичката в малкото джобче на сакото в тон с вратовръзката, риза с малки копченца на яката, отлично скроен синьо-зеленикав костюм. Свеж и розов. Недосегаем за стрелите на Жюлиет.

За разлика от него Жюлиет беше помръкнала, поизгубила от блясъка си. Непрекъснато бърчеше вежди, неприятен тик, който й придаваше зъл вид. И все потриваше върха на носа си.

— Оригинален въпрос, чудя се как ти хрумна това за Америка! Не може ли да ни оставиш двете самички, от две години не сме се виждали! — избухна Жюлиет.

На Мартин й дожаля за Жан-Мари.

— Трудно е да се обясни накратко. Да кажем, че не е това, което си представях от тази страна на океана, но въпреки всичко е интересно.

— Твоите родители не са ли поканени? — прекъсна я Жюлиет.