Катрин Панкол: Наричайте ме Скарлет

Колите забавяха ход, после спираха, и пътниците, изкривили вратове, оглеждаха любопитно мястото на катастрофата, преди да го отминат.

— Уф — въздъхна Жан Бонер, — прав бях, станала е катастрофа. Ако натисна газта до дупка, ще стигнем навреме.

Мърморейки, Мартин се преоблече в тоалетната на една бензиностанция. Ципът на синьото й костюмче се беше повредил. Ох, пак съм надебеляла. Това е от сладоледите и фъстъченото масло. Сега съм грозна и дебела. Жан Бонер никога нямаше да ми предложи женитба.

Изминаха последните километри в мълчание, съсредоточени в следващите един подир друг остри завои.

Мартин нямаше настроение за разговори, развълнувано оглеждаше ширналите се поля, които помнеше от детството си, островърхите църковни камбанарии на всеки кръстопът, малките лъкатушни пътчета през полята.

Когато излязоха на площад „Мартроа“, сватбеният кортеж чакаше пред църквата.

Времето беше хубаво и някои гости бяха насядали на пейките, обърнали лица към слънцето. Други седяха на халба бира или чаша червено вино на терасите на кафенетата наоколо, свалили саката си, навили ръкави. Трети пък крачеха по площада, поглеждайки нервно часовниците си.

Жан Бонер се извини на висок глас пред всички присъстващи, целуна мимоходом Бенедикт и подавайки ръка на майка си, зае място зад булката и баща й.

Мартин едва успя да се разцелува с Бенедикт. Притисна я в обятията си и с изненада установи колко лека и ефирна беше младата жена. Отдръпвайки се леко, забеляза, че се е изрусила, станала беше истинска блондинка. Едва я пусна от прегръдките си и почувства някой да я дърпа за ръката — Жюлиет. С порасналата си буйна коса беше заприличала на истинско диваче. Прониза я с дълбоките си черни очи като с меч. Беше забравила пламтящия, изгарящия поглед на Жюлиет. А може би бе станал още по-пламенен след двете изминали години?

— Кога пристигна? — пошушна Жюлиет, включвайки се на свой ред в шествието.

— Днес сутринта. На „Орли“. Жан дойде да ме посрещне.

— Как го намираш?

— Много е рано да се каже. А ти?

— По-скоро сладък. Но не го познавам достатъчно. Сега вече не живея на улица „Плант“ и не се виждам толкова често с Бенедикт.

— Те още ли живеят там?

— Да. Унгрун и Бенедикт. С още едно момиче, приятелка на Бенедикт от телевизията. Много е приятна. Тя също е поканена, ще се запознаете.

— А Жан-Мари?

— Ще дойде за приема. Не си пада по църковните церемонии.

Една възрастна леля на Бенедикт се обърна, смръщила вежди, и те млъкнаха. В църквата седнаха една до друга. Жюлиет веднага грабна ръката на Мартин и я стисна много силно.

Матилд наблюдаваше дъщеря си, седнала пред олтара в дългата си бяла рокля, със спуснат воал върху сплетената и свита на кок коса. Не ми харесва русата й коса, кървавочервеният й маникюр и прекалено слабата й фигура. И тя заприлича на всички останали, стана една от многото млади жени, сякаш излезли от един калъп. Въпреки това с ръка на сърцето отбеляза, че рядко бе виждала Бенедикт толкова лъчезарна, сияйна и преливаща от щастие. Откакто Жан поиска ръката й, тя не изпадаше в мрачни настроения и не избухваше в сълзи по най-дребния повод. А може би беше помъдряла след внезапната смърт на сестра си? Естел. Преди три години баща ти теб заведе до олтара.

Мисълта за дъщеря й не излизаше от ума на Матилд. Но вместо да я обрече на мъка и самота, смъртта на Естел породи в нея страхотно желание за живот. Изпълних поетите ангажименти. Най-малкият вече завърши гимназия и си взе успешно зрелостните изпити… Възнамерявам да се установя в Париж. Сама. Да продължа образованието си.

Тя наклони глава и видя Мартин, която седеше до Жюлиет. Непременно трябва да си поговори с Мартин.

Жюлиет продължаваше да стиска ръката на Мартин, която се изненада и направи опит да се освободи, но Жюлиет не я пусна.

— Остави ме. Приятно ми е да те държа за ръката — прошепна тя.

— Дръж ме, че няма да остана дълго време, летя обратно след седмица.

— Защо?

— Намерих си работа в една рекламна агенция! Започвам следващия понеделник! Освен това съм си взела билет за чартърен полет… Много зор видях, докато събера пари да си го купя!

Жюлиет се нацупи.

— Непременно трябва да си поговорим.

— Станало ли е нещо? — попита Мартин.

— Ще ти обясня.

— Нещо сериозно ли е?

— Сложно, бих казала… Нали знаеш, винаги съм вярвала повече на теб, отколкото на себе си.

Бенедикт откри танците с баща си.

На моравата пред къщата бяха поставили естрада за наетия оркестър и от двете страни на дансинга бяха подредили маси с бели покривки, спускащи се до земята. Сервитьори в бели сака и папийонки, застанали чинно до масите, се грижеха за напитките и храната. Гостите започнаха да се разпръскват из градината с чинии с хапки и чаши в ръце, търсеха пейка или стол да поседнат на сянка.