Катрин Панкол: Наричайте ме Скарлет

Откакто се раздели с Емил, вече не изрусяваше кичур от косата си, който да пада над очите й, придавайки й загадъчен поглед, отказа се и от кръшната походка. Държеше се много по-резервирано. Едва ли не свенливо. Тази история бе нанесла сериозен удар на самочувствието й.

Работата я увлече. Научи се да работи в екип с оператор и тонтехник, да говори пред камерата в продължение на минута и трийсет секунди или две минути и десет секунди, в зависимост от темата на репортажа.

В началото й даваха само женски теми: модни колекции, кичът като явление, мюзикълът „Исус Христос суперзвезда“, смъртта на Коко Шанел или на Фернандел. После я преместиха в редакция „Политика“ — там й възложиха да отразява заедно с трима колеги посещението на Леонид Брежнев във Франция. Отново преживя възбудата от командировката си в Ирландия с Емил. Запозна се с Жан Бонер, когато я изпратиха да напише материал за младите хора от екипа на Жак Шабан-Делмас.

Трийсетгодишен, неженен, отличен тенисист, той ентусиазирано разнасяше папките със задачите като ракета за тенис. Често ходеше да танцува в „Джимис“ или в „Кастел“. Съгласи се да й даде интервю.

Имаше пронизващи сини очи, ослепителна усмивка, чуплива руса коса, непрекъснато кръстосваше и разкръстосваше дългите си крака. Един пораснал Малък принц. Когато се замислеше, почукваше с нокти по зъбите си и повдигаше горната си устна, сякаш се готвеше да хапе…

Темата на интервюто й беше за ролята и съдбата на политиците. След като приключиха, той й поиска телефона.

Обади й се след седмица. Покани я на вечеря в компанията на други журналисти. Звучи ми като приемен изпит, уплашено си помисли тя.

Следващите седмици отново се видяха, този път обядваха само двамата. Няколко пъти. Тя не бе сигурна дали ще й звънне отново, дали ще се видят пак. Нямаше представа как би могла да се свърже с него. Сигурно имаше друга жена и той не знаеше как да се справи с положението. Бенедикт предвидливо не бе разказала на никого за него. Историята на Емил с Аник Буслен й беше обеца на ухото. След време, неочаквано и напълно изненадващо поканите зачестиха. Най-после, минах изпита успешно, развеселена си каза тя една вечер, правейки няколко танцови стъпки в стаята си. Смея дори да добавя „с отличие“.

След това дойде градинското парти в Люксембургския дворец, седалище на Сената, на което я представи на колегите и приятелите си, и накрая на самия Жак Шабан-Делмас на един коктейл във Военния клуб.

Този ден беше паметен за Бенедикт. Бе равносилен на предложение за брак. Впрочем на следващия ден той официално поиска ръката й. В края на кратък обяд, по време на който обясни как всички разправяли колко била очарователна, „включително и самият премиер“.

И сега вече беше госпожа Бонер. Госпожа Жан Бонер. Гушна се в него. Вече нищо лошо не можеше да й се случи. Той я хвана за брадичката.

— Е, госпожо Бонер, щастлива ли сте?

От гърдите на Бенедикт се изтръгна дълбока въздишка на удовлетворение и тя кимна утвърдително.

— Ще видиш как двамата с теб ще сътворим велики дела — продължи той. — Ще бъдеш до мен и ще видиш, властта ще ми е в кърпа вързана.

— А аз какво ще правя, докато ти вземаш властта? — попита тя, широко усмихната.

— Ти ще бъдеш моята дама, моята посланичка, моята муза. — Той се извърна и виждайки гостите по поляната, я подкани: — Хайде, скъпа, край на танците. Да отидем при гостите ни.

— Един последен танц — примоли се Бенедикт.

— Поръча ли достатъчно шампанско и уиски? Ще стигне ли за всички?

— Да, да. Мама се е погрижила за всичко, направила е каквото трябва. Обичаш ли ме?

— Да.

Той погледна хората, струпани край бюфета, и забеляза Мартин, която оживено разговаряше с Матилд и Розита.

— Разбрахте ли се с Розита? — попита той.

— Да. Ще дойде да работи у нас, на улица „Помп“. Ще напусне къщата на улица „Плант“… Много мило от нейна страна, поне така смятам.

— В неин интерес е. Като гледам, майка ти води оживен спор с американската ти приятелка. Да се надяваме, че тя няма да я подкокоросва. Как мислиш, това заминаване за Париж сериозно ли е?

— Абсолютно.

— Ако бях на мястото на баща ти, нямаше да съм очарован.

Мартин разказваше на Матилд и на Розита за Америка. Матилд, цялата в слух, кокореше очи, протегнала врат. Феминистки събрания!

— Изчетох от кора до кора всички книги, които ми остави. Именно те ми помогнаха да се реша на тази крачка, да отида в Париж… смъртта на Естел също допринесе за решението ми.